Колко странно работи човешката памет! Ако се опиташ да си спомниш хората, с които преди 10 минути се пътувал в автобуса, няма да успееш. А те са били до теб, делили сте си толкова тясно пространство в продължение на може би 10, 15, 20 минути? А може и по-дълго. И въпреки това, щом слезем от превозното средство, автоматично ги забравяме. Сякаш мозъкът отваря някакво бездънно чекмедже и ги напъхва вътре, за да не му се пречкат. За сметка на това обаче една единствена дума, една песен или, в моя случай, една статия, може да отключи спомени от преди няколко години за съвсем незначителни ежедневни неща.

Помня как преди няколко години седях в една съвсем друга, мъничка стаичка, на стария ми лаптоп и размишлявах за това, какво искам. Размишлявах чрез пръстите си. Мислите ми течаха като електрически вълни от главата надолу към ръцете и се вливаха в тракащата клавиатура на компютъра ми. Материализираха се в черни редици думи, които се лееха на екрана, за да ми донесат единственото заключение, че не знам да искам. Не, не, че не знам какво искам, а че искам по грешен начин, че не съм се научила да работя с желанията си, че медиите, възрастните (, които и аз постепенно се причислявах) или кой знае кой ме бяха научили да си пожелавам чужди желания. Открих, че единственото, което искам, е повече.

Излишно е да казвам, че макар да е добър пътеводител, „повече“ не е точно желание, което може да бъде постигнато някога. Затова започнах да мисля какво наистина искам. Ама наистина наистина, а не наистина заради общественото мнение. И след три години успях да го измисля: искам всичко.

Знам, че „всичко“ също не звучи като нещо, което човек може да постигне някога, но въпреки това има две големи предимства пред „повече“: „всичко“ не налага ограничения и не се сравнява с нищо и никого.

Спомням си как в края на десети клас трябваше да си изберем профилни предмети, които да изучаваме усилено. Моето училище предлагаше добри възможности: химия и биология, математика и информатика, литература и история. Дотук добре, ама човек можеше да ги посещава само по двойки, а на мен най-интересни ми бяха литературата, химията и информатика, точно в този ред. Решението беше трудно, но еднозначно и голямото чудене завърши разбира се в полза на литературата и с двумесечно сърдене от страна на преподавателката ми по химия. Знаех, че е правилното решение, знаех също, че правилата в училище са направени с оглед най-лесното преструктуриране на класовете, ясно ми беше, че ако иска да следва точно определена кариера, човек трябва да се задълбочи в точно определени неща, но въпреки това беше разочароващо. Още тогава исках всичко. Сега, почти десет години по-късно, макар че имам завършено образование по хуманитарни науки, в офиса съм тази, която отговаря за компютрите и помага на колегите с excel, а когато приятели - химици говорят за експериментите си, слушам с интерес, въпреки че очевидно съм изостанала с материала.

Хората отказват да вярват във всестранните личности. А аз искам да бъда такава. Не защото имам всестранни таланти и възможности, а защото интересите ми са много разнообразни и защото знам, че с упорит и дълъг труд от всеки интерес могат да се развият умения.

Затова се дразня на стериотипите. Не ми харесва, че трябва да дефинираме идентичността си само чрез сравнение с другите и чрез отрицание на различното, че казвайки кои и какво сме, трябва автоматично да приемем, че не можем едновременно да сме и нещо друго. Не разбирам защо трябва да работим с двойки противоположости (мъжко - женско, научно - популярно, емоционално - рационално, хуманитарно - природно, личен - професионален успех и т.н.), след като обединявайки ги, разполагаме с много повече. Затова и искам всичко.