Не мина и една седмица, откакто блогът ни е онлайн, а ето, че получихме първото си читателско писмо. Съдържанието му и коментарът към нашия уводен текст много ни допаднаха и затова решихме да го публикуваме и да предизвикаме останалите си читатели. Ето го и него:

"Относно българите и сърцето: мисля, че и ние го крием много дълбоко, толкова дълбоко, че в един момент май го загубихме... загубихме духовността си и станахме жестоки циници, докато някой ден отново не открием в себе си силата и волята да помогнем не само на себе си, а и на другите, българите не са бедни финансово, бедни са духовно... Ние сме народ на тенекиени кутии: колкото по-празни сме, толкова по-ясно и отчетливо звъним, а забравяме, че срещу нас расте ехото на следващото поколение, което повтаря същатата тази празнина, без да я разбира и я смята за правилна...

Тези дни се замислих по въпроса с отговорността и че ние сме тези, които трябва да я носят, ние сме тези, които определят границите на доброто и злото, и че всеки миг мълчание и въздържание от действие в правилната посока спира развитието на света ни и лишава от правото да вземат пример от морално правилен избор и тези след нас...

Обратно към темата: хората са еднакво предпазливи към сърцата си навсякъде, това че ние ги носим на по-видно място не значи, че ги пазим по-зле от когото и да било западноевропеец, може би най-удачният пример, който мога да дам, е витрина в музей: това, че виждаш съдържанието й, не означава, че някога можеш да го достигнеш."

Развълнувани, но и объркани сме от този толкова неочакван, дълбок и спонтанен кометар. И все пак се питаме: Толкова ли е болезнена истината? Ние ли избрахме грешните очила? Смешно ли е да вярваме, когато ни поглъщат плаващи пясъци? И най-вече, защо ни е страх да изберем да бъдем по-добри?

Какво мислите Вие?!

Зори и Ани