Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.

Толкова по-голямо впечатление ми правят истории като "Копелето на Истанбул" от Елиф Шафак и "Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон, в които връзката майка - дъщеря / баща - син и тази между брат и сестра, която (съзнателно или не) завършва с кръвосмешение, са в центъра на описанието.

Романът на Елиф Шафак, който анализира конфликта между турци и арменци от перспективата на арменската диаспора, проследява приятелството между две момичета: Армануш, американска арменка, търсеща в Истанбул етническата си идентичност, и Ася, туркиня от Истанбул, опитваща се чрез нихилистичната си настройка да игнорира факта, че не знае кой е баща й. Приликите между Ася и Армануш и Ася и майка й, която е по-скоро една от четирите лели, отколкото майка, не просто интригуват, но и поставят въпроси като: Дали щях да бъда друг човек, ако бях пораснала в друго време и при други обстоятелства? Дали наистина не се случват едни и същи неща, откакто свят светува? Дали някъде по света - а може би и много близо до мен - не живее някое друго Аз?

В "Сянката на вятъра" тези въпроси отново изплуват на повърхността, но в друг контекст. Тук става дума за две бедни момчета от Барселона: Жулиан, пораснал в хаотичната реалност преди и през Втората световна, и Даниел, живеещ няколко десетилетия по-късно, когато Жулиан вече е възрастен мъж, считан от всички за мъртъв. Въпреки възрастовата разлика и макар че двамата не се запознават до края на романа, те с течение на действието научават толкова много един за друг, че всеки открива в другия един вид Алтер Его. Даниел се страхува от приликата, докато Жулиан гледа на нея с надеждата, че чрез Даниел ще изживее всичко, което през младостта му му е било отнето.

Идеята човек да продължи да живее чрез някой друг е много често срещана. Много хора смятат, че животът им ще продължи чрез децата им, а някои хора на изкуството (например поетът Дьорд Фалуди) се надяват да преодолеят страха си от смъртта и да живеят вечно чрез творбите си. Тези представи съдържат не само възможността за "втори шанс", в който човек е смел, не допуска грешки и дава всичко от себе си, но и създават усещането за повече власт над ситуацията, за контрол над обстоятелствата, с които човек има усещането, че вече веднъж завинаги се е запознал. Разбира се това усещане е най-силно в контекста на родовите закони, които еднозначно определят кой кой е на базата на кръвната връзка. Родителите по дефиниция знаят какво е най-правилно и подходящо за децата им. Затова и често жертват себе заради техните интереси. Сякаш генетичното сходство автоматично означава и личностни прилики: логично в култури, в които най-малката единица население е не индивидът, а родът. Затова и родството се е превърнало в метафора на подобното: неслучайно се казва "духовно родство".

Ася обаче нарича майка си "лельо", сякаш за да избегне този натиск. Начинът, по който някои хора говорят за създаване на деца, напомня на описанието на Сътворението в Библията. Човекът си приписва "божествена" сила на Създател, която обаче е само илюзия. Затова и много често така идеализираната майчина любов съдържа големи дози страх от решителни действия в собствения живот и егоизъм, който бива маскиран чрез преувеличени грижи. В контекста на двадесет и първи век, белязан от краен индивидуализъм, представата, че човек може да живее чрез нещо друго или някого друг, напомня на хоркруксите от "Хари Потър". Макар и да няма реално убийство, разрязването на идентичността става за сметка на частично заслепение и непризнаване на правото на другия човек да живее собствения си живот.

Идеята за Алтер Его в лицето на друг човек е най-вече плашеща. Не само защото максимата "Бъди себе си" (т.е. бъди различен от другите) е водеща днес, ами най-вече защото човек никога не може да бъде сигурен кой е оригиналът и кой е копието, кой е наистина съществуващата личност и кой е само сянка. Това, което много хора не осъзнават, но романите на Елиф Шафак и Карлос Руис Сафон еднозначно показват, е, че често пъти отражението / детето / сянката в крайна сметка е по-истинско от оригинала / родителя / създателя, защото има смелостта да действа и способността да пречупи реалността през собствената си леща, т.е. да създаде много клонирани отражения, нови вариации на действителност и така несъзнателно да стане създател.