...се очаква да изпитвам тази сутрин. А всъщност изпитвам само страха на опитното зайче преди експеримента, макар че този страх е напълно неоснователен, тъй като освен мен милиони хора са го правели, правят го и ще го правят: Рамадан. Но мен ме е страх: страх ме е от новото и непознатото, страх ме е и от провала - било то психически или физически.

Постите през свещения месец Рамадан са задължителни за всички мюсюлмани (освен за болните, децата, бременните и кърмещите). Те носят нещо празнично и гордо, още по-силно подчертано в контекста на Берлин през лятото, когато слънцето изгрява преди 4 часа сутринта и залязва след 9:30. От проклетия и времето се е заинатило, горещо е и задушно. 

Аз не съм мюсюлманка. Едва ли някога ще стана и то не защото имам нещо против тази религия, а защото не приемам социалните и иституционни граници, които всяка религия налага. Но тази неделя и аз ще премеря сили с времето, глада и жаждата. Решила съм, че няма да ям и да пия нищо от изгрев до залез слънце. Това е социален експеримент, може би малък начин за себепознаване. Пък религиозните аспекти... тях ги оставям на първо време настрана.

Ставам и автоматически посягам към шишето с вода. Лято е все пак... Но днес не може. Прибирам го в хладилника и ми става ясно, че е наложително всички храни и напитки да се скрият от полезрението ми, защото посягането към тях става по навик. Сутринта минава бързо. Опитвам се да не мисля за Рамадан. Представям си, че е нормален ден. Чистя цялото жилище. Излизам. До обяд така и не огладнявам наистина, само съм жадна. Но пък мисълта за храна се прокрадва по-често от тази за вода. Защо?

Това е първото ми откритие за деня: тъпча се по навик. Не че е толкова нова информация. Новото е, че емоционалният аспект изобщо не е толкова силен, колкото го описват по разни женски списания. Не се чувствам депресивно от факта, че не посягам към храната, въпреки че не е лесно. Напротив: започвам да се чувствам силна.

Преди да започна работа в офис пиех много малко вода. После наливането с вода стана един от най-ефикасните методи за прокрастинация: не изглежда подозрително, а губи известно време и има "приятния" страничен ефект, че човек трябва да ходи по-често до тоалетната, което пък от своя страна губи още повече време. Така от начин за губене на време пиенето на много вода се превърна в навик и накрая в необходимост.

Не казвам, че се гордея с факта, че започнах да пия повече вода по този начин. И не казвам, че е грешно да се пие много вода. Но всички медиални авторитети, които някога са се изказвали по този въпрос, изведнъж закрещяха в главата ми, когато за един ден реших, че ще пия вода чак след залез слънце. По обяд почти ми стана лошо, защото си въобразих, че ако човек не пие вода, може да умре. Всъщност не умрях. Вместо това отидохме на разходка и изведнъж се оказа, че се чувствам леко горда със себе си. Той много ми се смя, защото той пости всеки ден...

Тялото ми се държи по различен начин, когато пости. Усещам миризмите много по-силно от друг път, сякаш съм диво животно, търсещо храна. Усещам миризмата на пот на бабата в другия край на метрото, липовите дървета от другата страна на улицата и миризмата на дюнер от една будка. Не ми се яде дюнер, не ми мирише хубаво. За сметка на това ягодите от сергията до будката много хубаво ми миришат. Странна работа. Хем са по-малко калорични... Започвам да се чудя, дали Рамадан не е отпушил някакъв канал в носа ми, през който намирисвам здравословната храна...

Следобяда, като се прибрахме, реших, че е редно да направя и малко физически упражнения. Не се осмелих да тичам в парка, но пък си пуснах едно DVD със спорт за жени. Потя се по-малко от обикновено и имам по-малко сила. "Нещастните ми мускули...", мисля си, "откъде ли си набавят енергия сега?" Изведнъж ми хрумва: "Ами да! От запасите! Топи се, дупе, сега е моментът!"

Вечерта не усещам вече нито глад, нито жажда. Бих могла да мина и без храна, но чувствам лека слабост. Половин час преди указаното време започвам да отрупвам масата с храна. Има за закуска, обяд и вечеря, че даже и повече. Също като на Бъдни вечер е.

Той ме гони от кухнята и ме праща да ям една минута преди точното време. Аз захапвам мъфина и захарно-масленият крем се топи в устата ми. Захарта предизвиква сериозно емоционално сътресение у мен. Мозъкът ми се побърква и аз посягам към ледената вода. Тогава стомахът ми се побърква. Тежко ми е.

- С ледена вода ли се нагълта? - кара ми се той и се опитва да ме убеди да пия чай. Аз отказвам. - Хапни малко от топлия ориз...

Той ми набутва в ръцете чиния с джолоф, а аз му казвам, че нямам място за повече храна. Опитвам се ям въпреки това. Той изяжда огромно количество храна и отива да спази молитвеното време.

С броеницата отброяваш като мантра повторенията в молитвата

А аз си правя равносметка. Няма го страха вече, горда съм, че се справих. Чувствам, че съм разклатила закостенели правила у мен, че сега ментално съм поне мъничко по-адаптивна към нови неща. Радвам се, че не поддадох. Справих се с неяденето, а сега остава по-трудната задача: също толкова добре да се справя с яденето... А това си е задача за цял живот.