Офисът на Улрике Имхоф е задушен. На седмия етаж слънцето пече най-силно, удряйки мощно по стария ламаринен покрив на комунистическата сграда и превръщайки етажа в естествена фурна. Няма нито щори, нито климатик и всички прозорци са затворени, за да не влиза шумът от булеварда отдолу.

- Сядай, ей сега съм готова. - казва ми Ули, когато влизам и облизвайки мазнината от пълничките си червени ръчички, изхвърля празната консервна кутия.

Във въздуха се носи миризма на маринована риба тон и пресен лук от току-що привършилия обяд на счетоводителката. Наум си напомням следващия път да си уговоря час предиобед и сядам на посочения ми стол.

- Извинявай, много ли мирише? - Ули сякаш е забелязала изражението ми.

- А, не, съвсем малко, не се притеснявай. - отговарям й колкото се може по-мило. - Не е твоя вина, че бременните имаме по-силно обоняние.

- Ужасно е. - въздъхва тя. - Ама и покрай тая жега. Всичко мирише по-силно.

- Така е. - съгласявам се и започвам да се питам наум, дали няма предвид собствения си аромат.

- Аз вече съм им казала, че аз като напусна, не искам такива подаръци. - продължава Ули, а аз съвсем се обърквам.

- Ами да! Те си мислят, че е мило, а всъщност накрая става какво? - Ули става и пред неразбиращия ми поглед заобикаля стола ми и се оказва пред съседното бюро. - Цял ден да не можеш да се концентрираш! Да седиш тука, да трябва да мислиш за сметки и числа и всякакви простотии, а онова нещо да ти мирише през цялото време!

И чак когато пълничката, възчервена и възпотна счетоводителка посяга към ножа, разбирам. На съседната маса се намира чиния с три донъта. Шоколадовата им глазура се е поразтекла от топлото, а когато Ули разрязва единия на две, белият крем, с който е напълнен, изтича и се смесва с шоколада. Очевидно някой колега е напуснал и е донесъл на последния си работен ден малка почерпка в офиса - за ужас на диетуващата Улрике.

- Обслужвай се! - казва ми Ули с пълна уста, а аз любезно отказвам. Тя, взимайки и втората половина, ми хвърля завистлив поглед. - Цял ден ме мъчат. А се опитвам да се храня здравословно...

Случката с Ули ме хвърля в размисъл. Дали не е права? Дали няма нещо егоистично в това да носиш нездравословна храна на работа? Дали не е неуважително към останалите, независимо дали спазват диети? Един вид самоизтъкващо? От една страна, храната - и то най-вече собственоръчно приготвената храна - е нещо лично и един вид сплотяващо. От друга страна обаче колегите не са ни непременно близки и са далеч от това да ни бъдат семейство. Или поне в Германия повечето пъти е така. Доколко културата определя моралното значение на храна? Хм, може би изцяло. А доколко работните миризми зависят географската ширина? Това не знам...