Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 

 

Три седмици по-рано.

Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.

Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...