„Най-после се добрах до свободно място“, мисля си в нещастен опит да си възвърна способността за нормален аеробен процес след тичане по 3 влака поради ремонти на пътя. В този временен приют за пътуващи целенасоченци поне има климатик, а и съседът по седалка изглежда неразговорлив, тоест, чудесна предпоставка да си подготвя и без това слабо интересната рефератна тема.

„Не ми е изтрябвало точно сега да съм социална. Това е отживелица от друго време, друга държава, друга дестинация, други умения“, самооправдавам се аз и в съзнанието ми изникват картини от нощни влакове по посока българското черноморие, незатварящи се прозорци, неотключващи се отвътре врати на тоалетни, с две думи: бдж-романтика и пълни с въпроси съседи по купе. Не беше удобно, нито хигиенично, нито еврoпейско, нито разписанийно...обаче! Освен попълване на кулинарни пропуски и сглобяване на цялата родствена линия, информационният обмен вървеше без сериозни сътресения. „Колко чудесно, сега нито се очаква от мен да водя диалог, нито дори да поглеждам в очите човека, който седи срещу мен. Аз си слизам на гарата и крача към лекционната, той на неговата и край. Я виж ти, ето че дори проговори на полски по телефона, дано не интерпретира славянския ми разобличаващ поглед, че разговори за водка и ракия пък и-зоб-що не ми се водят.“ В главата ми се прокрадва подобие на научна съвест. Тя ми прошепва, че посветих последните 5 и половина години на образование в областта на КОМУНИКАЦИИТЕ, обратнопропорционално на практиката и задушаващо съответстващо на разринкани теории.

„Почти съм готова с тематиката на реферата, чудесно, още няколко спирки и изскачам от металния кафез. Момент, или съзнанието ми отново е като дерейлирал влак, или отнякъде долита българска народна музика. Не чалга от някоя кола в Берлин Ной-Кьолн и не от телефоните на проститутките по Ораниенбургер щрасе, това вече е нещо ново.“ Това е адреналин по вените, красота на звука, настръхване на душата, това е Валя Балканска! Вече или халюцинирам, което по дефиниция не е изключено, или от телефонa на поляка срещу мен се лее глас, които кара зениците ми да се разширят в опит на овладяване на разпознаването, примесено с желанието да му благодаря за припомнянето на културна ми принадлежност.

Сега вече го гледам в очите и чакам да ми отговори, надявам се да завържем разговор за малките неща, за славянските особености и за бабините тутманици.

„Искам да съм социална, искам, искам, обаче... как точно се случваше това...?“, докато аз се чудя, той не само, че не ме погледна, но и слезе. Претопени, асимилирани славяни, позабравили екзистенциални неща. Нека си спомним!