„Скъпа нежна убийце,/ защо искаш да ме убиеш,
като те обичам от сърце/ повече от всяка друга“ (собствен превод)
(Оригинал: Vil süeziu senftiu toterinne,/ war umbe welt ir toten mir den lip,
und i'uch so herzeclichen minne,/ zeware, frouwe, gar für elliu wip?)

Не, цитатът по-горе не е новият хит на JayZ, който не сте чули, нито пък някоя песен на известната певица Цецка Зюмбюлкина (,които често не се различават по смисъл от популярните американски парчета). Това е един вид немски поп-фолк, който граничи с ретрото, понеже е бил разпространен между 12. и 14. век по земите на Германия (горе-долу по времето, когато хората тук са говорели на немски с конете си). Жанрът се нарича официално миннезанг и не се различава особено от днешната популярна музика. Историците твърдят, че е дошъл от Испания, която по това време е била във владенията на маврите, които пък са мюсюлмани, дошли от Саудитска Арабия. Твърди се, че техните поети, наричани суфисти, пишели любовни поеми, но не възпявали жени, а Бога (или поне това е официалното станивище по въпроса). При всички положения стиховете били толкова красиви и идеята за безрезервна любов (към някоя жена... или мъж) въпреки всички прищевки и въпреки изпитанията на съдбата толкова се харесала на французите, немците и англичаните, че и те започнали да пишат в подобна риторика, посвещавайки стиховете си на разни благородни дами, които били виждали веднъж в живота си на някой бал. Така от силната любов на суфистите към Бога се родила идеята за безрезервната любов на мъжа към жената, дала начало на рицарството и пресъздавана след това от стотици романи, холивудски филми и сапунени сериали, които копират разни известни романи, които копират други по-безизвестни романи, които копират Дюма и Шекспир, които пък копират идеите на миннезенгерите (,които, както разбрахме, копират суфистите). Някакви въпроси дотук?

Извинете за историческото отклонение. Уж седнах да пиша статия за Свети Валентин, а пък то излезе почти дисертация по история на литературата. И ако започнах с такава подробна историческа точност, то беше защото исках да изследвам същността на любовта. Така де, на 14. февруари празнуват обичащите (и пиещите разбира се) и ми се щеше да дефинирам кои са тези хора. В нашия свят да обичаш е толкова лесно! Аз всеки ден, час и момент раздавам любов! Аз обичам: мъжа си, приятелите си, семейството, обичам романи, залези, криминални филми, топли душове, котки, шоколад, пица, портокали, лазаня, панирани крилца, яйца по панагюрски, третия мускул отляво на корема на Брад Пит... Момент, момент, момент! Май алкохолът няма да ми стигне, за да отпразнувам толкова любов тая година.

Ние, европейците, обикновено имаме точно една или две думи, които означават любов към предмети, хора, животни и дейности (Love, Liebe, Amour etc.). И после се чудим защо не можем да разберем любовта между мъжа и жената, която е натикана в една категория заедно с толкова много други емоции и преживявания. В други култури това съвсем не е така. Например етническата група макасар в Индонезия имат 25 понятия, които на нашите езици означават „любов“. Те различават чувството според социалните връзки, съществуващи между обичащите се (приятели, мъж и жена, родители и деца) и според силата и качеството на чувствата. Така например за любовта между двама съпрузи има 4 понятия. Тъй като полигамията е често срещана, идеалът за любов между съпрузи е смесица от любов в смисъл сексуално привличане и любов в смисъл разбирателство и уважение. Често пъти се среща обаче между двама души да се развие един вид любов, който води до много силно желание да бъдеш непрестанно с другия и се приема за болестно състояние. Ако двамата са млади и неженени, родителите викат лекар, който да излекува влюбения млад човек. Тази болест се смята за много опасна, защото води до липса на апетит, безсъние, сърцебиене, изчервяване, заекване, неблагоразумие, а понякога дори до забременяване преди брака. В едно общество, в което контролът на емоциите се равнява на благоприличие, подобно поведение е срамно. Разбира се този вид любов може и да се развие между двама съпрузи и тъй като в този случай най-срамното последствие, а именно забременяването, вече не е проблем, тя не се смята за болестно състояние. Затова и тогава не се вика лекар. Въпреки това е нежелателна, защото в случай на смърт на единия другият се разболява, не желае да се храни и мисли единствено за човека, когото обича. Освен това този вид любов изключва полигамията, което води до известни проблеми. Например ако жената се разболее, няма друга съпруга, която да готви и трябва да дойде някоя сестра или съседка, за да помогне. Това разбира се невинаги е възможно, а и чужда жена вкъщи е опасна за репутацията на мъжа. За разлика от това по времето на миннезанга, а понякога и днес чуждата жена, която готви и чисти вкъщи е нещо нормално в иначе моногамната Европа и дори понякога жертвоготовно изпълнява и останалите съпружески задължения на болната или отсъстваща съпруга. Това разбира се по никакъв начин не застрашава моногамията. Освен това състоянието на влюбеност, така притесняващо някои индонезийски родители и младежи, се приветства в Европа и се смята за нещо положително и извиняващо всякакви глупави постъпки. Излишно е да казвам, че лекар не е нужен.

И въпреки това аз се обърнах към един лекар, за да разбера, дали има нещо вярно в индонезийската диагноза на любовта. Оказва се, че има 4 хормона, които произвеждат състоянието на влюбеност. Окситоцинът, по-известен като хормона на гушкането, води до непрестанните мисли за любимият човек. Молекулата на моногамията, вазопресин, предотвратява изневярата, а високите нива на допамин предизвикват безсъние, изчервяване, сърцебиене и стрес. Освен това допаминът намалява нивата на серотонина, което от медицинска гледна точка води до психичен дисбаланс. Реално погледнато, индонезийците имат право: влюбените страдат от психова невроза!

И все пак аз като социален антрополог по образование и роматична идеалистка по призвание, отричаща емпиризма, ще попитам: коя е причината и кое е следствието? Нима нивата на хормоните предизвикват чувствата, нима хормоните се равняват на чувствата или е точно обратното: чувствата предизвикват играта на хормоните? Ние сме свикнали чувствата да са нещо пасивно, резултат от нещо външно, но нима не е възможно те да са първопричината вместо резултата, действието вместо отговора? Имам предвид, че в общества, в които бракът между братовчеди е идеал, често се случва те наистина да се влюбват един в друг и след това да се женят. (На някого да му се струва самата идея, да се омъжиш за братовчед си привлекателна???) Имам предвид, че ако никой не ти е показал какво е правилно и какво е неправилно, кое е хубаво и кое е лошо, няма как само чрез хормоните си да го знаеш. Или както казва литературоведът Яус, не природата учи двама млади как да бъдат влюбени, а езичеките романи (да, често пъти забранени от църквата), които те четат. А аз добавям: и филмите, и порното, че и това, което виждат в училище, на улицата, в автобуса или вкъщи ги учи как (не) „се прави правилно“. Пък хормоните, те следват мелодията на душата.