Забелязали ли сте, че с хората, с които си комуникираме често, винаги имаме какво да си кажем, докато с хората, с които говорим веднъж годишно, трябва известно време, докато разговорът потръгне, ако изобщо това се случи? Дори и да не са ни близки или пък особено приятни първите и колкото и да обичаме вторите, обикновено така се получава. Странно е, или? Всъщност е по-логично, когато редовно имаме контакт с някого, да сме „се изчерпали“, да сме си изговорили всичко и да нямаме много теми за разговор. Логично е също, ако не сме говорили дълго време с някого, да са се насъбрали много теми и всъщност да не можем да спрем да говорим. А всъщност поне при мен се получава точно обратното.

Предполагам, че има хора, които винаги могат да говорят независимо от ситуацията. Но когато става дума за балансиран, задълбочен разговор, в който хората проявяват интерес един към друг, а не към процеса на говорене, човек винаги трябва да вземе решение какво да каже. И тогава, ако не си комуникирала от дълго време с някого, или не знаеш откъде да започнеш, или всичко ти се случва маловажно и незаслужаващо чуждото внимание. Или може би само аз съм такава.

От друга страна, ако редовно си говориш с някого - било то на живо или не - темите изникват от самосебе си. Оправихте ли се вече от грипа? Помниш ли онзи колега, който от много време искаше да напуска? И какво стана с рецептата за спагети със сьомга? Изведнъж нещата не ти се струват малки и неважни, а напротив - само със споменаването им се вдига завесата, скриваща собствения ти свят от околните или пък успяваш да надникнеш в живота на другия. Темите не ти се струват прозаични, защото ви позволяват почти да се размените местата - или поне да си въобразите, че разбирате чуждия живот и че виждате през очите на другия.

Всъщност грипният сезон, успехът на някаква си рецепта или вероятността някой колега най-после да си намери друга работа са малки неща. И също така прозаични. От тях не зависи нищо и ако човек не им придава особена важност (което не е и много здравословно да прави), са и маловажни.

И въпреки това малките неща са градивните единици на реалността. На живота ни тук и сега. И то не защото, ако ги съберем, ще се получи нещо голямо - не, малките неща не са парченца от пъзел, които образуват заедно някаква еднозначна картина. Всъщност те са фрагменти - колкото свързани с голямото цяло, толкова и отделни единици. Но колкото и да са малки и маловажни от глобална перспектива, във всяко едно от тях пулсира един и същи ритъм - нашият собствен.