Какво означава едно обяснение в любов, до каква степен то е отпечатък на отворена рана от наранено его и възможна ли е любовта към друг ако го няма страха от самия себе си? Не знам! На 4 години обичах играчките, на 14 момчетата, на 24 се уча да обичам себе си, не защото страдам от комплекс за малоценност, а защото ми е било по-лесно да съм такава, каквато иска да ме види човекът, когото обичам. Както и аз съм виждала онова, което ми е изгодно. Да не говорим за патологичната ми страст да се влюбвам в любовта и всичките ѝ фази, нагърбвайки горките мъже с непосилни роли, когато любовта вероятно е продължение на собствената емоция, която търси подслон и закрила от тъмните страни на същото сърце, от което е родена, но което не винаги успява да я опази. Ако вече някой се чуди що за непосилна емоционална дисекция съм захванала, бързам да се оправдая, че не смятам да я довършвам скоро, но че трябва да я операционализирам, преди тя да ме обгради като бурен и да ме остави да изсъхна под сянката на същата любов, която ме е създала и която ми дава смисъл да бъда. 

Практическият проблем в любовта е наличието на повече концепции от налично време те да бъдат изживени, плюс една лавина от нравствени предписания, които да ти обещаят адски мъки, защото си бил верен на вътрешен емоционален двигател, и за да ти спестят чакането на обещаното наказание, впрягат собствената съвест за по-енергоспестяващо и тя поема инквизицията нататък. И вече веднъж изживяна, любовта на ваучер най-добре да остане в миналото, че току-виж човек пак се изкушил да я привлече към себе си (което как точно става, като според мен тя си е вътре в човека и той интуитивно или целенасочено я подарява да друг, когато прецени, че самият е достоен да ѝ се радва). Говорейки за подаряване, естествено тя егоистично бива делена между два индивида, иначе лошо, грях, Содом и Гомор, дръж се Hебе, слизай, Свети Петър. Не съм фен на изневери, нито на отворени връзки, защото явно ми е по-удобно да си живея с предразсъдъци, обаче щом мога да обичам роднини, приятели и партньор едновременно, как е възможно да я нарежа тази любов като пита кашкавал само между изброените. И нима не е ограничаващо и обсебващо да натресеш на един единствен човек такава отговорност и то, по дефиниция, често за цял живот, и да го преследваш с изисквания да бъде света за теб, защото ти не можеш да носиш толкова много любов в себе си и я прехвърляш като свръхбагаж на съседа по седалка? И сега, за да не бъда замеряна с камъни и обявена за нравстена Селестина, питам следното: какво по-важно от това, човек да разбере собствената си любов, за да прецени как да я живее пълноценно, за да гледа партньора си в очите, а не да вижда собственото си отражение в тях и да си се радва; да обича без страх, вместо да подтиска добротата докато тя ферментира или изгние до самоотравяне... Не е ли, питам аз, най-логичното да се опитаме да се научим да обичаме? Себе си, другите, себе си, любовта, себе си, света?