... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!