Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee