- Ние пък ядохме агнешко бутче тая Коледа. Къде го е намерила това агне през зимата, не знам, ама не беше вкусно…

"Защо пък да не намери агне през зимата?", беше първата ми мисъл.  "Ами да… може би овцете не забременяват по всяко време на годината… Кой знае…"

- Не знаех, че агнетата са сезонна стока. -  отговарих, а тя смеейки се, потвърди, че са. Аз продължих да мисля. Защо ли не забременяват по всяко време? Сигурно има нещо общо със снега…

Като бях малка, не обичах пъпеши. Имах чувството, че слънцето се е събрало в тях, ферментирало е, сгъстило се е като жълтък в яйце и ако го хапна, ще ми се заклещи някъде по пътя към стомаха и ще ме изгори. Съвсем друго беше с другите плодове. Дините например винаги успяваха напълно да преобразят слънчевата енергия, имаха си някаква тайна магия, която я превръщаше в онова розово сочно вещество, от което е направена вътрешността им. Прасковите пък си имаха някаква тяхна "прасковена" наука, с която преобразяваха лятото в сладък аромат и вкус. И така с всички други плодове.

Днес обичам пъпеши и мога да ги ям целогодишно. Вече нямам усещането, че слънцето ще се заклещи някъде из мен, отчасти защото пъпешите в магазина изобщо не са виждали слънце. Човек може и да може да яде всякакви плодове по всяко време на година, но като цяло рядко може наистина да им се наслаждава, рядко може да почувства слънцето в месото им, да усети душата на земята в аромата им.

Казват, че женското време било циклично. Ако е вярно, значи жена е създала света, защото изконното световно време също е цикъл. Където и по света да се намира човек, се редуват поне два сезона, ако не и четири, които определят почти всеки аспект от ежедневието: облеклото, заниманията през свободното време, храната и т.н. И това е нещо вълшебно и мощно, което носи промяна, независеща от човека, което дава усещане за сигурност заради повторението, но и подарява всеки път ново начало, защото няма две еднакви лета или две еднакви зими. Защо тогава трябва да ядем тиква на Великден или агне на Коледа? Защо се опитваме да уеднаквим сезоните?

Имам чувството, че миналия век заедно с Бог е умряла и Богинята, а оттогава се опитваме да живеем не само в безбожие, ами и в безсезоние. През зимата носим копринени рокли върху ватираните клинчета, а през лятото - боти. Искаме всичко, искаме пълен контрол и така не даваме на сезоните да си починат, не им позволяваме да умрат, защото сякаш не вярваме, че отново ще дойдат. Сякаш не вярваме в съществуването им. Аз например трябваше да осъзная, че е 30 градуса, за да си изпера зимното палто и да го прибера. Страх ли беше? Неверие ли? Кой знае. Но сезоните се връщат. Възкръсват като феникс и от нас само зависи да ги видим. Колко освобождаващо е тогава да прибереш зимните дрехи, колко освежаващо да извадиш летните. Сякаш белите панталони стават тотем на лятото, тънките рокли също като статуите в католическите църкви символизират вярата в хубавото време. Ако можеше сега и да има няколко ягодки с вкус на юни…

Аз съм дете на големия град. Привличат ме неонови плакати, завладяват ме кинопрожекции, обичат да играя в шума, обичам да откривам новото сред праха и автомобилния рев.

И все пак старата жена в мен е селянка. Когато открие всичко ново за откриване, тя ще се върне към познатото, но не онова навън, а познатото вътре в нея, онова познато, което води към природата, което я свързва със слънцето и земята, владее собственото й вътрешно време. Ще става преди изгрев слънце, за да прекопае градината, да полее цветята и зеленчуците, да обере зрелите плодове, да накладе огън и да вари мармалади, сиропи и компоти. Ще се завърне във вярата, в политеизма на природата, в анимизма на аромати, вкусове, звуци и ухания, винаги различни и винаги еднакви според настроението и сезона. И ще изчародейства своята собствена действителност на място, където хората не са набутани във високи сгради като в кибритени кутийки, а имат място да си разтелат духа, за да се почувстват близо един до друг.