Слизам от метрото, качвам се по стълбите и пресичам една малка уличка. Вече стигнах. В центъра на Берлин, в един от най-изтънчените райони се намира офисът ми. Не знам защо, но като бях тук за първи път, си мислех, че е жилищна сграда. По нищо не се различава от обикновена модерна жилищна сграда. Качвам се по стълбите до първия етаж и влизам директно в офиса. Няма коридор. Нашият офис е огромна стая, пълна с маси и компютри. Само шефовете и IT-специалистите са отделени в собствени малки стаички със стъклени врати, през които се вижда какво правят. Офисът ни прилича на огромна класна стая със сив килим. Знам, че в българските класни стаи обикновено няма килими, по обясними причини, но в семинарните стаи в университета има. Същите сиви, нищо не означаващи килими. Отдясно на вратата има закачалка, а по средата на стаята има две бели дъски. Също като в училище. Дори понякога пише някакви неща на тези дъски, например какво липсва още в онлайн-магазина ни или колко ще ни струват рекламите. Офисът има огромни френски прозорци, които се отварят с голяма сила и затварят с още по-голяма. Ако затворя очи и за миг си представя, че всички маси, компютри и бели дъски ги няма, нашият офис би бил като голям салон. Ако сложа огледала, би бил зала за танци. Ако пък сложа дивани, малка масичка, телевизор и библиотека, ще се превърне в страхотен хол. Чудя се какво е това, което прави офиса ни офис? Дали са мебелите? Дали е името „офис“, което сме му дали, също като на човешко същество? Или може би работната атмосфера и чувството, че там трябва да се работи?

Когато бях в 11. клас, учителят ми по философия винаги казваше, че основната цел на работата е да те храни. От друга страна, всички знаем, че работата трябва да ни доставя удоволствие, защото изпълва огромна част от времето ни. Но аз друго се чудя: дали работата не прави същото с хората, което прави с пространството? Както една обикновена стая се превръща в офис заради работата, която се върши в нея, може би един обикновен човек се превръща в мениджър или маркетингов експерт, защото работи нещо определено. Или все пак са само думите, понятията, които променят хора и пространства? В крайна сметка, много хора, които познавам, работят на подобно място, затънали в хартия и мейли, независимо как точно се нарича професията им.

Когато сме деца, си избираме професии, защото искаме да „станем“ нещо: космонавт, писателка, лекар, актьор, балерина. Когато пораснем, ставаме нещо, защото сме си избрали определена професия. Никое дете не иска да стане мениджър или рекламен агент. Професията става част от същността ни и един ден се събуждаме като нов човек. Хората се отнасят с нас като с нов човек и - което е най-странното - ние самите се отнасяме със себе се като с нов човек само защото имаме нова работа. Държейки пред лицето си маската на важен и зает човек, се разхождаме из света и срещаме други хора с маски пред лицата. Аз съм онлайн редактор, аз съм пиар агент, аз съм журналист... Важното е, че аз съм нещо. Какво точно правя в действителност, не е важно. Може би наистина пиша. Тогава се добавя още една щриха към това, кой съм аз. Но какво пиша, също не е важно. Какво наистина правя, бива изконсумирано от това, кой съм аз. И тогава имам право да си общувам с определени кръгове от хора, които от своя страна имат право да ме уважават, поне на думи. И накрая имам право да кажа: аз съм еманципирана работеща жена.

Следвайки тази добре преподадена ми житейска мъдрост от трудолюбивата ми баба, реших на крехката възраст от 18 години да се впусна в морето на работния пазар. За ужас на иначе феноменално толерантните ми родители, първите ми гениални идеи се простираха в области, изискващи здрави нерви, склонност към инсомния и готовност за денонощна експлоатация на някой китен летен курорт, Слънчев бряг например (всички съвпадения с реални лица и събития са напълно умишлени). Откривайки чара на аниматорската професия сред подпийнали германци в All-Inclusive хотел срещу тогава скромните 300 лв на месец, вкусих за пръв път сладостта на облагородяващия сироп на независимостта. А и партитата не липсваха! С колеги, които сменят клоунски костюм с перука на Britney Spears, Michael Jackson и Whitney Houston, мъже, чиято честа униформа включва надуваем бюст и токчета, скуката не беше опция. И от тогава, та до ден днешен, в съзнанието ми остана ключовото заклинание: „The show must go on“.

Окрилена от заблудата, че мога всичко, смело поех по аналогична писта на немска територия, лошото е, че германците не са така забавни, както когато са на почивка в „Източна Европа“. Иначе казано, всеки си маркира територията и те пита ти от кое стадо си. Открих, че очевидно е възможно да се пресметне колко точно работа да свършиш за единица време, че режим „кръшкам“ е привилегия на по-старшите (нещо като женска казарма) и че всеки, който ти поеме смяната ако си болен, е нещо като твой приятел. От тогава минаха 4 години, смениха се много колеги, размениха си местата много приоритети... 

След хотелската работа последваха многобройни смислени и не до толкова експерименти, от детска анимация, до работа в телевизията, от правене на палачинки по фестивали, до PR и Marketing, от раздаване на кънки в закрит стадион до редакционен асистент в новините. Колкото и шизофренично да звучи, във всяка от тези работи трябваше да внедря себе си, да се приспособя към рутината, иначе казано да се хамелеонизирам, да си повярвам, да се чувстам на място, без реално да разбирам върху какво съм стъпила. И изобщо, за да бъда допусната до интервю за горещо желаната позиция, с която „аз съвършено се идентифицирам“, да вляза в роля, да си нагримирам усмихнато лице, да преговоря сценария и да изляза, въпреки подготовката, в грешен спектакъл, където трябва да импровизирам на воля... 

Само по себе си кандидатстването за работа е маскарад, в чиято пъстрота всички са лъчезарни и приветливи, адаптират най-добрата си жизнена проекция с цел да те направят един/една от тях.

Колкото повече се приближава моментът, в който ще поискам да си потърся дългосрочна работа-кафез, толкова по-ясно изникват в съзнанието ми красивите стихове от песен, белязала детството ми:

„Нали актьори сме в театър,

театър ту добър, ту малко лош,

ранима струна е душата

всяка нощ. “

Фамилия Тоника

В духа на песента предлагам да продължаваме да гоним вятъра, да забравим злото и да подбираме правилните роли...

Това няма да бъде мемоар за пътищата на вярата, нито ще е разказ за срещата на Света с мен, а само МОЯТА „истина“ по въпрос, който се опитвах дълго да измълча, но е крайно време да изкрещя. И не защото искам да събудя съпричастие, а защото знам, че въпреки субективна, тя е нужна на HАС, бъдещите, настоящи, минали или вечни студенти по душа в Германия, Испания или просто на острова на себеоткриването, които копнеем за съвет и разбиране, но и вярваме, че ще чуем готова сладкишена рецепта за тирамисуто на студенството в чужбина. Да, в нея присъства и сладък главозамайващ ликьор, и горчиво какао, но сместа никога не е идентична, а консумацията в определени случаи дори би могла да доведе до алергии...

Аз изживявам ученето като надбягване с времето в търсене на жива вода в дълбок кладенец. Докато водата гали стените на съда, който я приближава към повърхността, неминуемо се разсипва част от съдържанието й по пътя. А нито дължината на въжето, нито дълбочината на кладенеца са предвидими и контролируеми. А съдържанието на учебните модули е не рядко като ябълка, от която изскача неродена мома, прекрасна и сияйна, но и на път да изчезне, освен ако мигновено не й се предложат хляб и сол. Който успее да я улови в нейната крехкост е привилигирован, но и достоен, защото е търсил, борил се е и се е надмогвал. 

Дотук с метафорите, които не подхождат на поопошлената действителност на образователната система, и то на болонската, в чиято прехваленост прехласнато сме се изгубили, самонатиквайки се в модерни специалности, сред пълна педагогическа неяснота как да те бъдат преподавани, а не изсипвани върху поотегчени студенти, които слушайки лекция плетат вълнени чорапи, проверяват Facebook-профили и се чудят на коя планета биха имали шанса да приложат прехвърлените по бялата като мляко дъска антипродуктивни информационни слайдове. И в този водовъртеж на странна комуникация се появяват безкрайно вежливите професори, които с най-добри чувства посрещат студентите face-to-face в приемните си часове и после потеглят към спретнати къщурки, финансирани от продадените учебници и прочие, без които старателните студенти не биха издържали изпит. Същите високоуважавани кадри на просветата, чиято дейност е по-скоро паисиевска, отколкото Беронова се преобразяват в деспотични пълководци на оценителна скала, изчислена от и за машини, в чиито рамки подробности като креативност и другомислие задължително трябва да бъдат скопени...

Положителното е, че интернационалната фабрика бълва не просто виcшисти, но и е и инкубатор на истински, ценни и трайни приятелства. Латиница, кирилица и иврит губят своята разделяща сила, когато студентите решат да се развиват заедно.... Звучи ли ви познато?

Още когато бях малка, я имаше тази реклама: Ask for more! Тогава все се чудех: какво означава това, да искаш повече? Какво точно е "повече"? От кого да го искам? И защо ми е повече?

Но ето че сега, когато пораснах, непрестанно искам повече и повече. Искам повече внимание от моя приятел, повече възможности, повече пари, повече развитие, повече свободно време. Дори обикновено не ми стига един шоколад, а искам и втори. Добрата ми стара студентска работа ми е станала твърде малка и аз искам повече. Искам да нося повече отговорност, да изкарвам повече пари и да правя нещо, което повече променя света. Искам днес да имам повече от вчера и днес да съм повече от вчера. И което е по-лошо, утре повече от днес. Нищо чудно ако след някоя и друга година поискам да стана супергерой!

А всичко това звучи толкова мъгляво... Какво всъщност е това „повече“? Колко точно е „повече“? „Повече“ не е количество или мерна единица. „Повече“ е само едно сравнение. Сравнение с миналото, с други места по света, с други хора. Сравнение и нищо повече. Децата винаги искат да бъдат като другите деца, възрастните искат да са нещо повече. Децата искат точно толкова шоколад като другите деца и точно такива играчки. Възрастните искат два пъти повече шоколад от останалите и по-хубави неща. Децата го наричат справедливост. Възрастните пък му викат „развитие“.

И въпреки че всички тия мисли звучат много умно, изобщо не ми помагат. Все още си искам повече. Все пак не искам да водя съвсем нормален средностатистически живот!