Още от Ницше знаем, че Бог е мъртъв. Но кога убиха и дядо Коледа? Дали когато създадоха пазарната икономика, или още по-рано, когато моралната икономика задължаваше хората да отвръщат на подаръците в натуралния обмен? Казват, че дядо Коледа бил лъжа, че никога не е съществувал... Но нима както Гео Милев стига до царството на Бог и собственоръчно го сваля от трона му, пращайки го в пропастта, ние не убиваме дядо Коледа, взимайки му занаята и купувайки скъпи подаръци, платени с много нерви и негативни чувства?

****

Когато за първи път дойдох в Германия, ми направи впечатление колко груби са немците по улиците и в градския транспорт: готови са да те премажат, минавайки през теб или настъпвайки те, но никога не се извиняват. "Това никога не се случва в България.", мислех си аз. И наистина, тогава сякаш не се случваше. Толкова по-голяма е изненадата ми днес, 4 години по-късно, когато наблюдавам същата тази грубост у софиянци. Дни преди Коледа стотици забързани хора тичат напред-назад, за да напълнят и тази година чувалчето на дядо Коледа с шарени пластмасови или тенекиени изделия, произведени в Китай, Бангладеш и Индия. Аз се усмихвам със спокойствието на човек, купил или изплел подаръците за Коледа още преди месец, и вървя със спокойна крачка по тротоара. От време на време някой изнервен мъж или нетърпелива жена, купуващи подаръци, ме блъскат с предпразнична ярост, за да се разминат с мен по тесния тротоар. "Извинете.", казвам аз нарочно, за да се усетят те и да ми се извинят. Този трик работи в Берлин безотказно, но в София за 4 дни претърпя пълен провал. Никой от грубите минувачи не се сети да ми се извини. Най-много някой да ми подвикне аз да внимавам къде ходя, вместо да им се извинявам.

Предколедна треска, мисля си аз. Всеки иска да зарадва близките си с подаръци. Зад ъгъла се задава мирен и спокоен празник. Всички ще се радват, любовта ще царува по света, на Коледа стават чудеса. И все пак... Заслужава ли си цялата тази ярост към невинните непознати, цялата припряност, бързане, стрес? Целта оправдавала средствата. Но нима любовта и щастието в един ден могат да бъдат за сметка на грубостта и злобата през предколедните седмици? Къде остава коледното чудо в трамвая, на тротоара, на кръстовището? Нима лампичките и елхите по улиците са единственото, напомнящо за Коледа? Нима дядо Коледа по коледните базари и по моловете пречи, влизайки в противоречие с виното, храната и купуването на подаръци?

Колко по-лесно би било, мисля си аз, ако дядо Коледа наистина носеше подаръците! Никакъв стрес, никакъв срам от неподходящо избрания подарък, никакво чудене. Дядо Коледа носи винаги правилния подарък. Преди се чудех защо разказват на децата, че дядо Коледа го има и после им казват, че го няма. Нали в крайна сметка идеята на Коледа е да покажеш обич към близките и всеки да получи нещо малко в знак на обич? Но от друга страна... Често пъти подаръкът се превръща в символ на власт, кой има повече възможности и кой има по-добри умения да пазарува. Подаръкът не казва само "Обичам те." Той казва: "Аз мога да ти дам нещо." и: "Дължиш ми нещо в замяна." Той не само радва, но и задължава. Коледният подарък е станал част от икономиката: както от пазарната, така и от моралната.

Подаръкът на дядо Коледа е различен. Дядо Коледа никога не очаква да му подариш нещо в замяна. За сметка на това дядо Коледа знае кой е слушал и, подобно на Бог, раздава справедливост чрез подаръците. Дядо Коледа е както близък, защото е "дядо", така и далечен, защото живее далече, във вечната зима и вечната Коледа. Нещо средно между Гандалф, Дъмбълдор и Зевс, с бялата си брада той внушава патриархална власт и мъдрост и създава усещане за сигурност. Дядо Коледа е извън всяка икономика и реципрочност. Също като могъщите ни прадеди той дава безрезервно, без да очаква нещо в замяна. Може би затова с нетърпение го очаквам. А вие?

„Вие българите кога празнувате Коледа?“; „Празникът също толкова важен ли е за вас?“; „Украсявате ли коледно дърво?“; „Какви сте вие всъщност по вероизповедание?“

Краткосрочното облекчение, че съм оборудвана със съответните отговори се изпари при последния въпрос и се замести със смут и нечленоразделно измрънкан отговор: „Ами, православни християни, принципно...“ Не смея да анализирам съставните части на словосъчетанието, че ще се изложа съвсем. Обаче в съзнанието ми кънти като ехо: „принципно, принципно?“ Не ми се захваща дългата версия, че не съм от религиозно семейство, баща ми вярва повече в тамплиерите, отколкото в свещениците, майка ми изповядва силата на позитивното мислене, най-добрият ми приятел чете Библията, само за да събира антиаргументи и да доказва безсмислието й, а немските ми приятели ми препоръчват почти агресивно най-после да прочета „The God Delusion“, но за сега се разминах само с гледането на aналогичен филм. Какво празнувахме точно на Коледа? Празник на обилната храна, разменянето на лъскави пакетчета с красиви панделки, коледната украса, на пищната коледна украса и... пропускам ли нещо?! Истината е, че нямам правото да упреквам в безверие, защото самата аз ходих на църква за последен път... кога беше точно... никакъв спомен!

Като дете бях много вдъхновена от сериала „Али Макбийл“, вероятно защото персонажите бяха хаотични, ексцентрични и напълно непредвидими, все качества, който се успокоявах да открия и у други хора :) В една закотвяща се в детското съзнание серия, адвокатите защитаваха клиент, който виждаше еднорози, друг, който твърдо вярваше, че е Дядо Коледа и тогава за пръв път чух цитати от известното писмо на американския журналист във вестник Sun Francis Church до дете, което го пита, дали наистина съществува добрият старец с благата усмивка и шейната с еленчета. Бащата на Вирджиния ѝ казал, че ако от вестник Sun потвърдят съществуването на Дядо Коледа, то значи е факт. Остроумният татко подценил мечтателната нотка в душата на г-н Church:

“Yes, Virginia, there is a Santa Claus. He exists as certainly as love and generosity and devotion exist, and you know that they abound and give to your life its highest beauty and joy. Alas! How dreary would be the world if there were no Santa Claus! (…)There would be no childlike faith then, no poetry, no romance to make tolerable this existence. We should have no enjoyment, except in sense and sight. The eternal light with which childhood fills the world would be extinguished.”

Този красив отговор бива публикуван през далечната 1897 година, но звучи все така вълнуващ и актуален. Но колкото и да ми се иска да го приема като задоволителен, нещо липсва... Защо смятаме, че само децата имат нужда да вярват в нещо позитивно? Детството е пълно с магия така или иначе. На мен ми се иска да вярвам СЕГА, може би не непременно в еднорози и други митични същества, дори може би не в Господ като създател на света, а в нещо много по-прозаично като в любовта, добротата, алтруизма. Като деца вярвахме, че можем всичко, от това да бъдем добри, за да получим подаръци, до шанса да станем космонавти. Тази вяра пожелавам сега на всички и на себе си включително, защото тя е в нас, само сме я позабравили, но тя е някъде скрита на топло и сигурно и само чака да си спомним за нея! Космонавтите не са идинствените, които могат да се стремят към звездите!

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?