They call me hell
They call me Stacey, they call me her
They call me Jane
That's not my name, that's not my name
They call me quiet girl but I'm a riot
Mary-Jo-Lisa, Always the same
That's not my name!

„А ти как се казваш?“, обръща се доцентката към мен, за да запише на каква тема ще правя пробния си проект. Аз свивам устни и въздъхвам. Един от трите въпроса, които мразя да ми задават в Германия. Другите два са „Какво следваш?“ и „Откъде идваш?“. Отговорите винаги предизвикват известно смущение у питащия, често пъти придружено с неразбиращо повдигане на вежди и повторно запитване. Вместо да си кажа името, започвам да й диктувам буквичка след буквичка, за да може да го запише правилно. „И как се чете цялото?“, пита ме тя, след като го е записала. Аз усещам как червенината избива по страните ми. Всички в семинарната стая ме гледат в очакване. Знам, че колежките от двете ми страни ме поглеждат със съжалителна усмивка, защото знаят колко мразя този въпрос. За тях аз съм просто Зори, написано с „s“, а не със „z“. Смущението ми се увеличава с всяка изминала секунда, усещам как сърцето ми се е качило в гърлото, ръцете ми треперят, а гласът ми със сигурност ще звучи като разгонен щурец през май. Знам, че ситуацията е много глупава и че трябва да надмогна тази моя стеснителност. „Зорница“, казвам най-сетне аз, психически подготвена за неразбиращото повдигане на вежди. „Зорница?“, повтаря д-р Беренберг с леко натъртено „р“, но произношение, досущ като българското. „Уау!“, отронва се от мен, „Точно така!“ Тя се смее на изненадата ми.

Това се случи преди почти четири години. Бях станала току-що на 19 и бях започнала втория семестър на бакалавъра. Днес въпросът, как се казвам, вече не предизвиква смущение у мен. От една страна защото съм свикнала да гълтам „р“-то (което иначе много смущава немците, ако е звучно, а не гърлено) и да удължавам „и“-то, което улеснява произношението на немски. От друга страна, може би фактът, че не продължих с магистратура по елитния предмет „Публицистика и комуникации“, също допринася за това, повечето хора около мен да ми прознасят името правилно. Съвсем друго е да си заобиколен от антрополози! Преподавателите говорят средно между 5 и 10 чужди езика, често пъти езици, много различни от европейските, като банту, суахили, кечуа, панджаби и други подобни, затова фактът, че „z“ в едно българско име няма да се прочете като „ц“, а като „з“, не учудва никого. Съвсем друго е сред „нормалните“ немци, които дори и по случайност да говорят английски или френски, четат и чуждите думи като на немски.

В стария ми офис едната колежка ме наричаше Цорни. Всъщност доста логично, ако вземеш първата част от името ми и я прочетеш на немски. Неприятната част е, че на немски „цорн“ (Zorn) означава „гняв“. Колкото и да се опитвах да я улесня, пишейки името си с „s“, за да се прочете като „з“, за нея си останах Цорни. Неприятно наистина. Някакси по детски смешно, трагикомично, но и малко екзотично. За сметка на това тогавашният ми шеф, който беше кореец, беше далеч по-малко екзотичен от мен, европейката, защото се казваше Марк Хофман. Също като баварски евреин, както обичаше да отбелязва същата колежка. Когато го довела в Германия преди 10 години, майка му решила, че фамилията Сонг не е подходяща за немската среда и го кръстила Хофман. Доста мъдро от нейна страна. Понякога пък се е случвало и друго: политическите бегълци са били принуждавани да сменят името си при получаване на немско гражданство. Защо ли толкова ми напомня на една подобна история в България?

И все пак: защо името е толкова важно? Нима и за името важи правилото „Назовавам се, следователно съществувам.“? А може би правилото дори е мутирало в: „Назовавам се, следователно съм.“ Аз съм нещо, някой, точно определен от името си. Ако се казвам Мелек Йозган, значи най-вероятно съм по-мургавка, може и да нося кърпа. Най-вероятно съм религиозна и не разбирам от западни науки. Ако не съм такава, каква ще съм иначе? Както и ако се казвам Зорница Тодорова, най-вероятно съм източноевропейка. Значи сигурно ще нося пола и токчета и ще имам маникюр. Ако пък съм и руса, значи съм рускиня или украинка. Абсолютно невъзможно е да съм българка, понеже те са по-тъмни и говорят с много остър акцент. Затова в началото на следването ми понякога ми се искаше да се скрия някъде. Не стига, че съм руса и с широко лице, нося пола и токчета, имам от време на време лек акцент, фамилията ми завършва на -“ова“, ами и името ми е невъзможно за произнасяне! Колко по-лесно би било, ако се казвах Лизхен Мюлер! Никой нямаше да ми обръща внимание, пък аз щях да си остана с български паспорт.

Не бих си сменила името разбира се. Просто е толкова впечатляващо как двете (или пък трите, четирите... десетте) думички, които наричаш свое име, могат да повлияят на начина, по който хората те възприемат. И този начин е зависим не само от собствения им произход, ами и от културната среда, в която се срещате. Например приятелката ми испанка, която живя в Берлин около година, до ден-днешен пише името ми с „s“, както го пиша на немски, въпреки че от години се е върнала в Барселона и иначе е позабравила немския. Учителката ми по френски, от друга страна, която е французойка и не би трябвало да има проблеми с четенето на „z“ като „з“, в началото ме наричаше Цóрница, само защото сме в Германия. Сякаш тези политически, социални, културни и географски граници, начертани и измислени от хората, разделят държавите и създават пространства със собствени правила, създават „изкуствени“ места, на които има норми за поведение и закони за това, как функционира реалността, важащи за всички, независимо от етнически и културен произход. Сякаш ние приемаме тези пространства за естествени и зададени по дефиниция и им се подчиняваме, въпреки че в природата подобни граници няма. В природата всички планини са „високи и сини“ и небето е все едно и също: „като от коприна“.

Е, Витоша разбира се е различна от другите планини. Не защото е по различен начин „загадъчна и нежна“ от другите планини, а защото е Витоша. Тя съществува като образ в моето съзнание и назовавайки я, аз й давам особена идентичност. Пък вие ми разправяйте, че не била одушевена!

Успешно преживяхме края на 2012 година със съпътстващите я странности (прогнозата на маите, преизбирането на Обама, генгнам стайл) и други събития от социален и(ли) банален характер. Мина красивият миг на война от пиратки, разлято шампанско по дрехите и бенгалски огън в косите, свидетелство за затишието след буря са снимките във фейсбук, правени в несвяст и качени под мотото „Публикувам във фб, значи съществувам“. Както стандартно след всяко добро парти се появяват махмурлук, гузна съвест и други нежелани странични ефекти, през януари често настъпва часът за равносметки. Обикновено това означава да: игнорирам миналогодишните обещания и да си самовнуша, че са били само пожелателни, а не задължителни, защото неизпълнени, иначе бихи ми довлекли повод за неудовлетвореност; да си измисля нови, които да си спомням поне до март месец; да не чакам настъпването на другия декември, за да преосмисля успеха на цялото начинание... 

Януари е може би най-грозният месец в Берлин. Студът от февруари и мракът от декември се обединяват в едно и дават началото на всяка нова година. По начало, който е измислил годината да започва през януари, определено е имал много лош вкус. Топлината и светлината от Коледа са си отишли, миризмата на греяно вино се е изпарила вече, дядо Коледа (ако случайно още го има) си е раздал подаръците и си е отишъл, а работата и ежедневието чакат всяка сутрин в мрака. Най-късно на втори фойерверките изцяло са затихнали, а в теб отеква едно далечно: „Започва, започва...“ Новата година започва. В точно този момент, ей-сега започва. Или е започнала вече? Нима вече сме догодина? „Започва, започва!“, крещи будилникът рано сутринта, а ти, отваряйки едното си око, го изключваш и се мъчиш да отвориш и другото. 

Та значи вече сме догодина. Всичко е съвсем новичко. Значи е време за онези обещания, които направихме в края на декември, да започнат да се изпълняват. Като далечни, вече замиращи коледни лампички проблясват спомени за онова, което планирахме за догодина. За тази година. 

А: Тази година възнамерявам да: работя върху себе си, а именно: да прочета част от класиката, която съм планирала, да бъда по-търпелива, да се науча да бъда леля, да пътувам, да обичам, да танцувам, да си предавам курсовите навреме, да вляза във форма, иначе казано, да пълня главата и да изпразвам масните депа със същата скорост... :D Колко е чудесно да си правим to-do-списъци за догодина, също като мечтателно писмо до дядо Коледа, но до самия себе си. Естествено по-малко учтиво и доста по-строго. Пък и човек най-късно през март е забравил обещанията си и ги е прехвърлил мислено в графа „мечти“, тоест, колкото по-дълго не се сбъднат, толкова по-красиво звучат. :D Всички лични треньори/ personal coaches (извинете безобразния превод, но се сещате кои хора визирам: онези с перфектните зъби, красивите къщи и бързо разпродаващите се книги) препоръчват да си ги пишем на хартия, романтичните тийни-филми дори идеализират подобни планове като начин да се сплотиш с приятели, пишейки си взаимно to-do-списъци и скривайки ги в някой пущинак. И това го пробвах на 16, но „съдбовните“ ми писания изчезнаха! Дано поне са били от полза на някого. 

З: Тази година възнамерявам да напиша дипломната си работа и най-после да завърша магистратурата. Възнамерявам да си намеря най-сетне нормална работа на пълно работно време. Някаква, кой знае каква. Нима това са цели? Или са по-скоро желания: неопределени, хаотични и объркани, невъзможни за следване. Знам, че сега е времето да си намеря прилична работа. Началото на година, още не съм завършила съвсем, но имам доста свободно време. Но защо ли това време ми напомня толкова на сезонните намаления, които в момента започват в берлинските магазини? Гледаш по витрините, че пише „намаление“, влизаш вътре и какво да видиш: наистина намаление! Виждаш перфектния пуловер за 5 евро и знаеш, че трябва да го купиш, просто трябва! Сега е времето за това. Но после се сещаш, че ти всъщност вече имаш подобен пуловер и едва ли ще бъде голяма находка, ако си вземеш още един. После се прибираш вкъщи, поглеждаш обявите за работа и виждаш колко са много. Прочиташ обява за перфектната работа във фирма с перфектния сайт и знаеш, че сега е времето да кандидатстваш там, защото никога няма да имаш този шанс отново. Но после, пишейки мотивационното писмо, се сещаш, че през динамичния си студентски живот вече си работил подобно нещо и едва ли ще е голямо постижение да вършиш същото на пълно работно време. След което поглеждаш към списъка с неща за вършене, виждаш под номер две „Да си намеря нова работа.“ и се чудиш: „Какво точно искам аз?“ 

Какво искате вие? Как е постижимо то? Какво по-хубаво време от полагането на едно ново начало от Днес? 

Успешен, вдъхновен, неповторим старт на Новата година ви пожелават от сърце Зори и Ани!!!