Като източноевропейка в Берлин съм малко или много свикнала да бъда гледана от хората на улицата. Възрастните немски и турски жени ме гледат понякога с възмущение, младите турски и арабски мъже ме гледат с известно желание, някои млади немкини ме гледат с пренебрежение, някои рускини ме гледат със злоба, други рускини, полякини или туркини ме гледат със симпатия и така нататък.

Като източноевропейка в Берлин с цветнокож мъж до себе си съм повече от свикнала да бъда гледана. Този път хората, които гледат, се разделят само на две групи: онези, които ни гледат със симпатия, защото – видите ли – любовта прекосява всякакви „прегради“, и онези, които ни гледат със злоба – дали защото завиждат, че тоя черния си има бяла жена, или защото са възмутени как може бяло момиче да падне толкова ниско, че да си хване черен мъж.

Като източноевропейка с цветнокож мъж до себе си в Гвинея обаче гледането беше от съвсем друг, непознат за мен до този момент характер.

- Фоооооте, фооооте!- крещят всички деца от къщите зад нас, докато чакаме да дойде някое такси или микробусче, което да ни закара до пазара.

Стоим на тротоара, директно върху пясъка, понеже няма никакви плочки или павета. Точно пред краката ни, между тротоара и шосето, минава дълъг канал, подобен на ров, около един метър дълбок и широк, който събира водата през дъждовния период. Над него няма решетка, а само тук и там има по някое малко импровизирано мостче от дървета, по което минават жените. След като едно такова мостче се счупи веднъж под краката ми и аз едва не паднах в дупката, реших също като мъжете да прескачам канала, когато се налага да пресичам улицата.

Чувам как зад нас тича цял рояк деца, които живеят от тази страна на улицата. Те крещят, смеят се, сочат ме и говорят нещо на техния си език. Вече знам, че няма смисъл да се опитвам да им говоря на френски. Те само се смеят, гледат надолу и нищо не казват. Както повечето деца, родени тук, те говорят сусу, най-разпространения в Конакри локален език. Аз не говоря сусу, само малко малинке. На сусу знам само две думи: „саасе“, комар, и „фоте“, бял. „Фоте“ беше първата дума, която научих на сусу. Като европеец в Конакри, няма как да не я чуеш хиляди пъти. Възрастните те поглеждат и с учудване тихо промърморват: „Ее, фоте!“ Независимо, дали самите те са сусу, или принадлежат към някоя друга етническа група, винаги казват тази дума на сусу. А децата... те могат да докарат човек до полуда! Като те видят още от далече, очичките им светват - понякога от радост, а понякога от огромно учудване, що за същество си ти. И тогава някое се провиква „фооооотее!“ и другите се присъединяват. Тогава дори онези, които не са били сигурни, човек ли си или какво си, разбират, че си европеец, и изпадат във възторг. Какво ли правиш там? Защо си дошъл да ги видиш? Нима и ти живееш в къща като тяхната и се миеш с вода от кладенеца? Но защо си там? Защо, защо? Нали там в Европа си имате течаща вода? Нали токът у вас никога не спира? Нали всички са богати и могат да си купуват нови дрешки през цялото време, а не само за празници? Нали, нали, нали? А какви дрешки и играчки имате само! Също като онези на пазара в Мадина, шарени, хубави, понякога дори пеещи и святкащи. Много пари трябва да имате вие европейците, защото играчките ви са скъпи.
Аз се сещам за пазара в Мадина, където човек може да си купи дрехи и играчки, събрани уж като помощи от разни неправителствени организации в Европа. Цените не са ниски за местния стандарт. Дори понякога в магазини за втора употреба в София или в Берлин съм виждала по-евтини дрехи. Това са те, помощите от Европа, които трябва да дойдат като спасение за гладните и мизерстващи черни деца. Колкото и да са скъпи, местните ги купуват. Събират пари, за да купят красиви дрешки и играчки за децата си. После малките, сияещи от радост, бързат да покажат новите си придобивки, тичат при съседските деца, въргалят се в пясъка, който е навсякъде поради липсата на плочки или асфалт, цапат се и се връщат вкъщи. А майките къпят и преобличат децата си, защото бедността не е причина да си мръсен и неподдържан. И перат всеки ден на ръка. Понякога тънките тъкани на европейски дрехи се късат, непригодени за честотата и техниката на пране в Африка. Копчетата хвърчат, панделките се раздират, стават дупки по рокличките, но децата пак ги носят. Кой ще си изхвърли дрешката, купена за толкова пари от пазара в Мадина! Такива дрешки искат и децата, които стоят пред мен. Мислят си, че в Европа ги има в изобилие и че всички деца имат такива. Аз се опитвам да им кажа, че Европа е пълна с бедни хора, че има много деца, които – също като тях – нямат много пари. Че има дори деца, които са по-зле от тях, защото няма какво да ядат. Но те не ме слушат. Те не очакват отговори на въпросите си, искат само да ми ги изкрещят, за да могат да кажат после, че са говорили с европейката, която живее от другата страна на улицата. За тях няма съмнение, че Европа е рай. Такава е картината, която виждат по телевизията. Такива са и нещата, които им разказват възрастните, които са си имали ядове с богатите европейци. Парите решават голяма част от проблемите тук. Децата не искат да ме слушат. Те искат да говорят. Не със мен, ами на мен. Искат ме за слушател, за да станат проводник на онова, за което възрастните мълчат. Възрастните искат понякога пари от мен, но децата искат само моето внимание. 

Зълва ми не смогва да преведе всичко. Тя е малинке и не говори добре сусу, а децата крещят едно през друго. Тя се ядосва и се опитва да ги отпъди да си играят. Чула крясъците, идва и една майка. Заговаря ни и пита коя съм и имам ли деца. Аз отговарям, че нямам, а тя ми пожелава да имам много и всичките да са момичета. Аз се смея. Тя ме гледа с известно възхищение. После виква на децата да се махат и на сбогуване ми казва, че всички трябва да са бели като европейците. Сега е мой ред да се учудя. Какво й е толкова лошо на вашата кожа, питам я аз. Тя не знае какво да отговори. Трудна ситуация. Усещам как руменината нахлува в лицето ми. Зълва ми решава, че ми е топло и ми подава вода. Но водата не решава проблема. Дали тази жена, която току що ми каза, че моята кожа е по-хубава от нейната, чувства същото, каквото и аз? Съмнявам се. Тя чувства просто разликата в положението ни. А аз чувствам, че именно в този момент, когато не е намесена нито политика, нито икономика, тази разлика е продукт само и единствено на нейния начин на мислене. Що за авторасизъм е това?!! 

Спасява ни едно идващо такси. Със зълва ми сядаме една до друга на тясната предна седалка и потегляме към пазара. През прозореца махвам на децата за довиждане, а те хорово ми отговарят:

- Au revoir, fote!!

 

Берлин, средата на април, пролетта се приближава свенливо като някогашна българска мома преди да се хване на хорото пред погледа на знойни ергени. Една скромна и красива, още сама неосъзнала достойнствата си. С потенциално обагрени от предизвикателство страни и полъх на младост.  Дългоочаквана и сънувана до примирение, че е митична и надали ще бъде реално уловена...

Същевременно пред вратата ми се подвизава елха, изкуствена, но все пак коледна, с включени лампички. Първоначално го отдадох на сибирските температури, в които заблудените птички преживяват участта на лястовичката на Щастливия принц, замръзват досами туптящо сърчице. В последвие преосмислих възможността за наличието на неподозирани саркастични заложби у някой съсед, който предлага да обработим насъбралия зимен фруст с доза ирония спрямо метеорологичните аномалии. И все пак, вече потресаващо, снегът в Берлин отстъпи малко след Великден, който мина под надслов „Изкопай скрито яйце от снега“, което подозирам обърка много родителски концепции и наложи създаването на Великденски заек, тип ала-снежен-човек, който повече прилича на Алисовия заек, но немската креативност не се причупи. А и имайки предвид, че великденските сладости се появяват на магазинния рафт някъде края на януари, а коледните през август, одобрявам премахването на определени разхищения на ресурси, нека си ядем сладките, да ни е топло поне на душата, пък дали заек или елен ще ни поднесе подарък, разликата е минимална, и двата случая водят до евентуално доставена радост. Мислейки позитивно, по този начин рядко се стига до осмисляне на необходимостта от пролетна умора, докато организмът я локализира, тя или се е превърнала в краткотрайно лято, повод за немската и не само слънценевидяла кожа да се сменя по змийски в някой препълнен парк, по чийто ливади се пече интернационалното човечество (полу)голо, или за по-практично се връща зимата, че да не губим тренинг.

Но ние се даваме. Също така и лисиците, които живеят в квартала, катеричката на двора, която ни е опитомила, за дивите прасета, които също са част от берлинското съсловие, не отговарям. И все пак пролетта дойде! За да ни научи, че чаканото слънце не е химера, да ни покаже и пъстротата на един безкрайно богат на противоречия, но и на красоти град, в който ние всички сме гости. На историята, на реда, но и на свободата въс всичките ѝ форми.

Честита дочакана пролет! 

- Страх ли те е, Бела?- пита я той, а лицето му, бяло, като че ли покрито с пресято брашно, помръква. Тя гледа настрани без отговор. Студенината на Кристен Стюарт се смесва с призрачността на гората и прави цялата ситуация почти страховита.

- Не.-отговаря най-сетне тя.- Не ме е страх от теб.

Едуард избеснява. На бързи обороти започва да хвърчи напред-назад из гората, да се катери като катерица по дърветата и да святка с вампирските си очи като с фарове на развален трабант. Напушва ме смях. А Едуард не спира да крещи.

- Като че ли би могла да ми избягаш! Като че ли би могла да се отбранявaш! Като че ли би могла да се спасиш от мен!

***

По-късно двамата са вече в нейната стая. Едуард иска да опита нещо. Напудреното му личице издава страх и невинност. Той бавно се приближава към нея, сякаш го е страх, че тя ще го ухапе, а тя стои неподвижна като статуя. Лицата им са на милиметри едно от друго, хайде, още малко де! Израженията им така и не се променят. Този момент официално печели наградата за най-ужасна холивудска целувка. Аз не издържам и избухвам в смях, като си навличам възмутен поглед отляво. Извинете. Едуард и Бела вече са разделили устни, а той е изхвърчал пет метра назад, че да се сдържи да не я изконсумира. Това ли беше всичко? Признавам, че не ми липсват останалите холивудски целувачески техники от типа „основно почистване на устната кухина“, но все пак това си е малко разочароващо.

***

Twilight определено не принадлежи към любимите ми филми и книги. За мен сюжетът е повече комедия, отколкото драматична любовна история. И все пак... Признавам, че идеята за нормалното смъртно момиче, което се влюбва във вампир, и най-вече за вампира, който се влюбва в нормално момиче, уцелва много точно основните характеристики на романтичната любов. Питам се, дали ако Едуард не беше вампир, книгите и филмите биха имали такъв успех. Повече от съмнително е. Именно фактът, че е вампир, прави историята така...ехем, романтична. Едуард е силен, красив, интелигентен и... опасен. Той би могъл да убие Бела във всеки момент, ако пожелае. От друга страна, тя има един вид предимство над неговите свръхестествени възможности. Той чете мисли, но не може да прочете нейните. Дали това я прави просто интересна, защото мъжете обичат загадъчни жени? Или има и още нещо, което убягва на пръв поглед? Дали не й дава известна власт над него?

Власт, власт и власт. Властта – или по-точно неравномерното разпределение на властта – стои в основата на драмата. Едуард е могъщ, но това, което го прави симпатичен и романтичен, е фактът, че не употребява властта си над Бела. От друга страна, Бела, имайки способността си да скрие мислите си от него, има власт над него, която към края на последната книга се превръща във възможност за демонстрация на чувства. Властта създава неравенството и драмата, но именно чрез нея любовта може да се прояви по най-ясен начин, противодействайки на властта и неравенството. Да не говорим, че начинът, по който Едуард би убил Бела – именно изпивайки й кръвта – граничи с определени представи за любовния акт. И преди някой да повдигне вежди и да ме обяви за извратена, нека да си помисли откъде идва изразът „да консумираш брака си“, както и поговорката, че любовта на мъжа минавала през стомаха. Връзката между яденето и секса е много стара и съществува в много култури, но тя отразява абсолютно същите отношения на власт и неравенство. И ако в патриархалния ред мъжът може да „изконсумира“ жената, то той е и зависим от нея и от нейните готварски способности. Така и двамата имат различен вид власт един над друг, но именно любовта е онова, което създава равенство, надмогва и релативира властта. И ако любовта не се превърне в зависимост, то именно тази динамика на властта и преодоляването й отличава романтичната любов от другите видове и стои в основната на почти всяка холивудска история.

Какво означава едно обяснение в любов, до каква степен то е отпечатък на отворена рана от наранено его и възможна ли е любовта към друг ако го няма страха от самия себе си? Не знам! На 4 години обичах играчките, на 14 момчетата, на 24 се уча да обичам себе си, не защото страдам от комплекс за малоценност, а защото ми е било по-лесно да съм такава, каквато иска да ме види човекът, когото обичам. Както и аз съм виждала онова, което ми е изгодно. Да не говорим за патологичната ми страст да се влюбвам в любовта и всичките ѝ фази, нагърбвайки горките мъже с непосилни роли, когато любовта вероятно е продължение на собствената емоция, която търси подслон и закрила от тъмните страни на същото сърце, от което е родена, но което не винаги успява да я опази. Ако вече някой се чуди що за непосилна емоционална дисекция съм захванала, бързам да се оправдая, че не смятам да я довършвам скоро, но че трябва да я операционализирам, преди тя да ме обгради като бурен и да ме остави да изсъхна под сянката на същата любов, която ме е създала и която ми дава смисъл да бъда. 

Практическият проблем в любовта е наличието на повече концепции от налично време те да бъдат изживени, плюс една лавина от нравствени предписания, които да ти обещаят адски мъки, защото си бил верен на вътрешен емоционален двигател, и за да ти спестят чакането на обещаното наказание, впрягат собствената съвест за по-енергоспестяващо и тя поема инквизицията нататък. И вече веднъж изживяна, любовта на ваучер най-добре да остане в миналото, че току-виж човек пак се изкушил да я привлече към себе си (което как точно става, като според мен тя си е вътре в човека и той интуитивно или целенасочено я подарява да друг, когато прецени, че самият е достоен да ѝ се радва). Говорейки за подаряване, естествено тя егоистично бива делена между два индивида, иначе лошо, грях, Содом и Гомор, дръж се Hебе, слизай, Свети Петър. Не съм фен на изневери, нито на отворени връзки, защото явно ми е по-удобно да си живея с предразсъдъци, обаче щом мога да обичам роднини, приятели и партньор едновременно, как е възможно да я нарежа тази любов като пита кашкавал само между изброените. И нима не е ограничаващо и обсебващо да натресеш на един единствен човек такава отговорност и то, по дефиниция, често за цял живот, и да го преследваш с изисквания да бъде света за теб, защото ти не можеш да носиш толкова много любов в себе си и я прехвърляш като свръхбагаж на съседа по седалка? И сега, за да не бъда замеряна с камъни и обявена за нравстена Селестина, питам следното: какво по-важно от това, човек да разбере собствената си любов, за да прецени как да я живее пълноценно, за да гледа партньора си в очите, а не да вижда собственото си отражение в тях и да си се радва; да обича без страх, вместо да подтиска добротата докато тя ферментира или изгние до самоотравяне... Не е ли, питам аз, най-логичното да се опитаме да се научим да обичаме? Себе си, другите, себе си, любовта, себе си, света?