Концепцията ни е до болка позната, израснали сме с клипчета на яздещи каубои и съседки, които водят разгорещени разговори за невероятно щадящо ръцете веро за чинии. Лично аз си пеех „Пуловерът на татко аз обичам и често тайничко си го обличам“, още преди да науча азбуката. До тук нищо фатално, децата се вдъхновяват лесно от лъскавите, шумни, забавни реклами. Притеснителното е обаче, че вече дори на бебета на 9 месечна възраст се гледа като на бъдещи консуматори, които скоро ще проходят, ще разпознаят етикет или опаковка в магазина и с блеснали очички или с потупване на краче, ще измолят някоя ненужна покупка от озадачените родители...

След почти доброволен скок в детския маркетинг и неврологичните проучвания на покупателните ни наклонности покрай належаща курсова работа се вдъхнових дотам, че да започна дори и да се притеснявам за когнитивните си способности. Или за остатъка от тях след изпирането им с Ariel, напояването с Cola и препрограмирането с Аpple. Небрежно скициране на ситуацията:

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!