Спасител на света? Подавам оставка!

четвъртък, юни 27, 2013 0 Коментара


От днес отказвам да работя за спасението на света. Отказвам да съдействам за свободата на словото, равенството между хората, справедливото заплащане, за строежа на нови детски градини, за достъпа на студентите до качествено образование, за развитието на младежите... Подавам оставка като спасител на света! Не искам повече да бъда Млада сила! Или поне не по професия.

Още от самото начало всичко започна погрешно. Знам, че трябваше веднага да я разграбят, също като шарените балони, които раздават в Макдоналдс. Моята работна сила беше като спанака на Женския пазар: свежа и евтина, вярно, може и да не издържи до догодина, но пък идеална за директна консумация. Автобиографията ми е без снимка, но дълга, знанията и уменията ми – много, а съм все още студентка, т.е. никой не е задължен да ми плаща чак толкова много: кой не би ме поискал за асистент? Никой??? След 62 кандидатствания, 18 интервюта за работа и 45 отказа най-после го осъзнах: живеем в ерата на fast food! Работата на пълно работно време ми беше отнета от пакетирания спанак: вярно, леко сбръчкан и изсъхнал, леко по-скъп и пълен с пестициди, но пък опакован в шарено найлонче и купен от супермаркета. Работата на непълно работно време, т.е. тази за студенти пък ми беше взета от разни буренчета: лишени от всякаква хранителна стойност, но пък евтини и мотивирани да бъдат час по-скоро погълнати от HR-ската паст. Както казах: не тръгна на добре от самото начало. И накрая кой да ме вземе на работа: хипитата!

Ден първи

„Да бъде светлина!“, казва новият ми шеф, отваряйки опаковка био-мляко и преглеждайки виртуалните записки на айфона си. „Трябва да знаеш, че всичко тук е мнооого, много low budget.“, обръща се той към мен. Употребата на една-две думи на английски във всяко изречение е сред любимите му стилистични средства. Аз кимам и в съзнанието ми изниква силуетът на моя мобилен телефон – с копчета, миниатюрен дисплей и лишен от всякакви функции. „Но ние предлагаме образование, достъп до светлина за младите и способните.“, продължава той и обяснява как трябва да убедим доцентите на Конгреса, че е необходимо да се откажат от хонорарите си в полза на образованието. И за да спестим пари. „И за да има и догодина образование за алтернативните млади хора.“, добавя колежката и намества обецата на носа си.

Ден втори

Моят компютър е директно пред прозореца, отделен от останалите, които са зад една етажерка с папки. Слънцето грее в лицето ми и всеки път, когато поглеждам към монитора, слънчев лъч прогаря пътечка от очите ми до дъното на алтернативния ми мозък. Уморена съм от търсене, сортиране и подреждане на адреси. Сайтовете на Лявата партия са пълни с празни думи и гръмки лозунги. В началото тя е спонсорирала медийната академия, в която работя, но сега не дава повече пари и шефът иска да се изтегли от лявото пространство. Искам вече да си ходя вкъщи.
Вечерта приятелят ми ме пита как е минала работата. Аз му разкавам и той ме гледа с изумление. „Колко време мислиш да останеш там?“, пита ме той. Докато си намеря истинска работа, отговарям аз. Той не ми вярва. Може би е път към самата мен, продължавам аз. Може би е знак от съдбата, че трябва да надмогна стериотипите на 90-те и да погледна към комунизма с нов поглед. Той ми се подиграва цяла вечер.

Ден пети

Вече съм научила цялата идеология. В главата ми кипят цитати от Маркс, Ленин и Роза Люксембург. Научила съм също, че шефът ми не си е плащал здравните осигуровки от 5 месеца, че дължи на графичния дизайнер 1500 евро и че никой тук не е на пълно работно време. Научих, че колежката, която прави счетоводството, си няма идея от елементарна икономика и че момчето, което прави пиара, прави граматични грешки. Следобяда идва на гости някаква предишна работничка. „Аз съм Линеа.“, казва ми тя, подавайки ръка. „Зори.“, казвам аз. Тя обръща поглед към шефа с недоумение. „Това е компромисното й име. Истинското е твърде дълго и невъзможно за произнасяне.“, гласи отговорът. „Нищо подобно“, отговарям аз. „това е името, с което ме наричат всички, дори и родителите ми.“ „Сигурно и те не могат да произнесат цялото ти име.“, заключава шефът мъдро и започва разговор с Линеа. Аз продължавам да работя.

Ден десети

Колежката от време на време ме пита за съвет. Аз й отговарям едносрично. Отказала съм се да участвам в каквото и да било в офиса. Никой не смее да ме извика по име. Аз също не говоря с никого, ако нямам въпроси по работата. Не се опитвам да мисля, в крайна сметка ми плащат не за това, ами механично да събирам купища данни. Мисловният ми процес струва повече от 8 евро на час. А истинското ми съдействие струва поне мъничко уважение. Шефът ми праща покана за нов митинг началото на идния месец. Навярно пак ще ни храни с био-мляко и празни идеали.
След работа имам записан час при фотограф и скоро автобиографията ми ще се сдобие със снимка. Папката с кандидатурата ми ще се сдобие с диплома за магистратура. На един от комунистическите сайтове прочетох цитат на Гьоте: „Ако има нещо, което можеш, или нещо, което си мечтаеш да можеш, започни с него.“ Може все пак да е имало полза от целия комунизъм, убеждавам се самичка аз. Ето че един техен цитат ме изпрати отново на капиталистическия пазар на труда. И сега, сортирайки адреси и скучаейки пред монитора, гледам и сайтове за работа. Официално подавам оставка като спасител на света и се връщам към студеното уважение и честното заплащане. Въпрос на време е да подам оставка и като хипи-асистент.

, , , ,

Граматика за начинаещи

сряда, юни 19, 2013 0 Коментара

Средностатистическа сряда, влак с дестинация Берлин-Франкфурт Одер, времето е белязано от непродуктивна борба с унгарски разговорник и опити за заглушаване на някои миронарушаващи съпоставки с особени български феномени.

Да учиш унгарски е като да си просиш мускулна треска на езика. Моят от 5 години страда от присъствието на 3 умлаута в немския (ä, ö, ü), които на фона на тъмните и светли, кратките и дълги гласни в унгарския, чиито точковидни украшения допринасят за впечатлението на четене на изречения, страдащи от дребна шарка, са абсолютно смехотворни. Докато се опитвам да си представя ситуация, в която бързо благодаря на касиерка в Будапещски магазин, давайки лежерен израз на благовъзпитание, облечено в благозвучието на 3 умлаута (köszönöm), на заден план в съзнанието ми звучи като кофти радиостанция друг лайтмотив. Мисля си, че докато се возя в добре климатизиран влак, приятелите ми от детинство протестират сред жегата на асфалтни изпарения и гняв из софийските улици. Самоубеждавам се, че нямам правото да се самоопределям като съпричастна, докато се възползвам от шанса да живея другаде...

Унгарският е наистина впечатляващ, аглутиниращ език, който се щади от предлози подобно на българско правителство от интелектуалци. Формите за множествено число представляват наслагване на съответни наставки на принципа корен+наставка за множествено число според звуковата хармония на предходната гласна. Съответно в Бълария се избират политици на принципа корупционна история или поне склонност към такава+безочлива манипулация на закони до принижаването им до абсурд съгласно собствени интереси. Що се отнася до произношението, и в двата случая често многократното слушане на изговореното си остава абсолютно пъзелно, тъй като рядко е съгласувано с конвенционална логика.
снимка: Борис Лалев

Откакто се завърнах от кратък престой в Унгария, период, който се застъпи с невъобразими събития в българската псевдополитика, не спирам да си задавам въпроса, защо все по-често ми се налага да се обръщам към преводачи, за да си обясня определени явления. За унгарския имам алиби, но фактите, протестите, ескалирането на обоснована неприязън не мога да подмина, защото провокират иначе срaвнително здравия ми разум.
Обратно към аглутинацията. Ако прибавим към любовта към родината наставка за множествено число на извършителите и маркираме получателите на дадени наказателни мерки, стигаме до логиката на едно от най-красивите признания: 
szeretlek, Bulgaria!
Може би добра основа, но докато вдигнем къща върху нея, още много учебници и учители ще трябва да сменим...
снимка: Борис Лалев

,

Ода за чушкопека

вторник, юни 04, 2013 0 Коментара



„...и вярвахме всички до един,
че ни чакат само празници...“
Сред дъжд, студ и вятър, а в някои по-южни райони на Германия дори и в сняг, дойде и тук 24. май. И ако в момента първата ми асоциация с кирилицата е вечният спор, дали ние сме я откраднали от руснаците, или те от нас, то този празник носи и съвсем друго, лично значение за мен: годишнината от бала. Балът, казват, е нещо незабравимо. Дори и споменът за лъскавия хотел, още по-лъскавата дискотека, среднощната борбата на токчетата със софийските плочки и дори за онова диво полузряло – полунаивно влюбване, което ме беше ударило като гръм преди някои важни изпити, да избледнява и да се скрива постепенно в млечната мъгла на миналото свършено времо, то други неща остават.

Какво ли е останало от бала, запитвам се аз в един тъмен петъчен следобед, включвайки котлона. Потръпвам при мисълта, че ще трябва да пека паприка, защото нормалните островърхи чушки тук са много скъпи. Паприката е месеста, широка и дебелокожа. Също като промененото ми его, формирано в Германия. Слагам чушката на горещия котлон и тя веднага започва да цвърти. Яркият цвят изпъква на чистия котлон. Червена, също като роклята ми от бала. Само дето плътната кожа на чушката не е така уязвима като нежния копринен плат. Ушита от 5 метра сатенирана коприна, роклята е увита в торба от някакъв супермаркет и е скрита дълбоко в един куфар над гардероба, необличана за цели 5 години. Забравила съм чувството да я нося, само споменът за цената пари като татуировка в мозъка ми. Чушката се е нагорещила. Усещам познатия аромат на печена чушка и се усмихвам: чушката си е чушка колкото и да е дебела.

Та какво остана от бала освен червената ми рокля? Храната се изяде, виното се изпи, подаръците се превърнаха в част от останалите ми неща. Дори и днес, когато пиша дипломна работа, очакванията от преди бала стават излишни и ненужни. А ние имахме очаквания! Също като в познатата песен някои от нас ги чакаха всеки ден само празници. Други ги чакаха тежки сесии и изпитни унижения, последвани от държавни изпити. А трети ги чакаха следобедни и нощни смени в някой хотел или ресторант, след които идваха сутрешни лекции, безсмислени изпити, безкрайни курсови работи и раздвоение между това, което сме в сегашния миг въпреки очакванията, и онова, което можем да бъдем в следващия именно заради тях.

 Чушката не цвърти вече, ами пуши и аз знам, че е време да я обърна. Пръстите ми, неопитни в печенето на чушки на котлон, се опарват, изпускат я и тя отново пада на същата страна. Взимам две вилици и я преобръщам, за се изпече от всички страни. Отново се чува съскане и знам, че съм на правилния път. Пътят към къщи, след провалено интервю за работа. В 10 часа сутринта на почивен ден се връщам у дома, след като шефът на пекарницата, в която исках да работя, не се появи на интервюто. След пет години следване, стажове и опит в какви ли не области един собственик на пекарница ми върза тенекия. Някакъв протестиращ глас в мен надвиква шума на метрото. Трябва просто да си намеря правилното място. Но защо е толкова трудно да си намериш истинска позиция?

 Изпъкналите части на чушката не позволяват тя да се задържи в определени положения. Трябва да я хвана с вилицата и да я държа над котлона, докато се изпече. Но тя не се дава толкова лесно. Цвърти, пуши, протестира срещу издевателствата над нея. И тогава осъзнавам, че може би няма нужда да я насилвам. Кожата й така или иначе ще омекне от горещината, ще се изпече, без да има нужда да изгаря.

 Прибирам се вкъщи бясна от проваленото интервю. Ядосана, не толкова на разсеяния шеф, колкото на себе си, че се подлагам на всичко това. И си обещавам, че няма да кандидатствам повече за работа, която не искам да работя. Дали ще спазя обещанието? След като си завършил училище, да спазиш обещание към себе си е далеч по-трудно от спазването на обещание към когото и да било друг. Преди бала сякаш всичко се върти около училището: всички задължения, успехи, предизвикателства, инфарктни ситуации. Всичко е затворено в тази капсула, наречена ученически живот. Но след това всичко се променя.

 Обръщам чушката с главата надолу. Колко по-лесно е да печеш чушка в чушкопек! Просто го включваш, пъхаш чушката и след известно време тя е готова. Не трябва да мислиш за нищо. А като си завършил, трябва да мислиш за всичко: пари, работа, време, следване... бъдеще? И все някоя страна куца, все някъде липсва нещо. Оглеждам чушката. Стига й толкова! Почерняла от някои страни, от други още ярко червена, нежна също като копринената ми рокля от бала. Слагам я в чинията, за да поизстине, и после ще трябва да я обеля. Как ли го правеше баба ми? 

 Тя все успяваше да ме вразуми, да разнищи проблемите ми до съставните им части и да ги анализира до последния им атом. Хващам с два пръста изгорялата кожа и я свалям. Тя се пропуква, накъсва се и част от нея остава върху чушката. Това май не беше най-добрата стратегия. Опитвам отново, докато накрая свалям половината от кожата с един замах. Под ноктите ми се събират парченца обгоряла кожа, смесени с ярко червената кръв на чушката. Знам, че отдолу е меката и сочна зрялост, обагрена все още в алена невинност, но вече здрава, опитна и жизнена. Затова нямам милост към обгорената кожа, не показвам състрадание и към копринените части, до които огънят не е достигнал. Свалям старата кожа също като змия. И сега нямам очаквания към бъдещето. Не очаквам нито делници, нито празници.

, , , ,

Абонамент за: Публикации (Atom)