.png)
Ода за чушкопека
„...и вярвахме всички до един,
че ни чакат само празници...“
Сред дъжд, студ и вятър, а в някои по-южни райони на Германия дори и в
сняг, дойде и тук 24. май. И ако в момента първата ми асоциация с кирилицата е
вечният спор, дали ние сме я откраднали от руснаците, или те от нас, то този
празник носи и съвсем друго, лично значение за мен: годишнината от бала. Балът,
казват, е нещо незабравимо. Дори и споменът за лъскавия хотел, още по-лъскавата
дискотека, среднощната борбата на токчетата със софийските плочки и дори за
онова диво полузряло – полунаивно влюбване, което ме беше ударило като гръм
преди някои важни изпити, да избледнява и да се скрива постепенно в млечната
мъгла на миналото свършено времо, то други неща остават.
Какво ли е останало от бала, запитвам се аз в един тъмен петъчен следобед,
включвайки котлона. Потръпвам при мисълта, че ще трябва да пека паприка, защото
нормалните островърхи чушки тук са много скъпи. Паприката е месеста, широка и
дебелокожа. Също като промененото ми его, формирано в Германия. Слагам чушката
на горещия котлон и тя веднага започва да цвърти. Яркият цвят изпъква на чистия
котлон. Червена, също като роклята ми от бала. Само дето плътната кожа на
чушката не е така уязвима като нежния копринен плат. Ушита от 5 метра
сатенирана коприна, роклята е увита в торба от някакъв супермаркет и е скрита
дълбоко в един куфар над гардероба, необличана за цели 5 години. Забравила съм
чувството да я нося, само споменът за цената пари като татуировка в мозъка ми.
Чушката се е нагорещила. Усещам познатия аромат на печена чушка и се усмихвам:
чушката си е чушка колкото и да е дебела.
Та какво остана от бала освен червената ми рокля? Храната се изяде, виното
се изпи, подаръците се превърнаха в част от останалите ми неща. Дори и днес,
когато пиша дипломна работа, очакванията от преди бала стават излишни и
ненужни. А ние имахме очаквания! Също като в познатата песен някои от нас ги
чакаха всеки ден само празници. Други ги чакаха тежки сесии и изпитни унижения,
последвани от държавни изпити. А трети ги чакаха следобедни и нощни смени в
някой хотел или ресторант, след които идваха сутрешни лекции, безсмислени
изпити, безкрайни курсови работи и раздвоение между това, което сме в сегашния
миг въпреки очакванията, и онова, което можем да бъдем в следващия именно
заради тях.
Чушката не цвърти вече, ами пуши и аз знам, че е време да я обърна. Пръстите ми, неопитни в печенето на чушки на котлон, се опарват, изпускат я и тя отново пада на същата страна. Взимам две вилици и я преобръщам, за се изпече от всички страни. Отново се чува съскане и знам, че съм на правилния път. Пътят към къщи, след провалено интервю за работа. В 10 часа сутринта на почивен ден се връщам у дома, след като шефът на пекарницата, в която исках да работя, не се появи на интервюто. След пет години следване, стажове и опит в какви ли не области един собственик на пекарница ми върза тенекия. Някакъв протестиращ глас в мен надвиква шума на метрото. Трябва просто да си намеря правилното място. Но защо е толкова трудно да си намериш истинска позиция?
Изпъкналите части на чушката не позволяват тя да се задържи в определени положения. Трябва да я хвана с вилицата и да я държа над котлона, докато се изпече. Но тя не се дава толкова лесно. Цвърти, пуши, протестира срещу издевателствата над нея. И тогава осъзнавам, че може би няма нужда да я насилвам. Кожата й така или иначе ще омекне от горещината, ще се изпече, без да има нужда да изгаря.
Прибирам се вкъщи бясна от проваленото интервю. Ядосана, не толкова на разсеяния шеф, колкото на себе си, че се подлагам на всичко това. И си обещавам, че няма да кандидатствам повече за работа, която не искам да работя. Дали ще спазя обещанието? След като си завършил училище, да спазиш обещание към себе си е далеч по-трудно от спазването на обещание към когото и да било друг. Преди бала сякаш всичко се върти около училището: всички задължения, успехи, предизвикателства, инфарктни ситуации. Всичко е затворено в тази капсула, наречена ученически живот. Но след това всичко се променя.
Обръщам чушката с главата надолу. Колко по-лесно е да печеш чушка в чушкопек! Просто го включваш, пъхаш чушката и след известно време тя е готова. Не трябва да мислиш за нищо. А като си завършил, трябва да мислиш за всичко: пари, работа, време, следване... бъдеще? И все някоя страна куца, все някъде липсва нещо. Оглеждам чушката. Стига й толкова! Почерняла от някои страни, от други още ярко червена, нежна също като копринената ми рокля от бала. Слагам я в чинията, за да поизстине, и после ще трябва да я обеля. Как ли го правеше баба ми?
Тя все успяваше да ме вразуми, да разнищи проблемите ми до съставните им части и да ги анализира до последния им атом. Хващам с два пръста изгорялата кожа и я свалям. Тя се пропуква, накъсва се и част от нея остава върху чушката. Това май не беше най-добрата стратегия. Опитвам отново, докато накрая свалям половината от кожата с един замах. Под ноктите ми се събират парченца обгоряла кожа, смесени с ярко червената кръв на чушката. Знам, че отдолу е меката и сочна зрялост, обагрена все още в алена невинност, но вече здрава, опитна и жизнена. Затова нямам милост към обгорената кожа, не показвам състрадание и към копринените части, до които огънят не е достигнал. Свалям старата кожа също като змия. И сега нямам очаквания към бъдещето. Не очаквам нито делници, нито празници.
Чушката не цвърти вече, ами пуши и аз знам, че е време да я обърна. Пръстите ми, неопитни в печенето на чушки на котлон, се опарват, изпускат я и тя отново пада на същата страна. Взимам две вилици и я преобръщам, за се изпече от всички страни. Отново се чува съскане и знам, че съм на правилния път. Пътят към къщи, след провалено интервю за работа. В 10 часа сутринта на почивен ден се връщам у дома, след като шефът на пекарницата, в която исках да работя, не се появи на интервюто. След пет години следване, стажове и опит в какви ли не области един собственик на пекарница ми върза тенекия. Някакъв протестиращ глас в мен надвиква шума на метрото. Трябва просто да си намеря правилното място. Но защо е толкова трудно да си намериш истинска позиция?
Изпъкналите части на чушката не позволяват тя да се задържи в определени положения. Трябва да я хвана с вилицата и да я държа над котлона, докато се изпече. Но тя не се дава толкова лесно. Цвърти, пуши, протестира срещу издевателствата над нея. И тогава осъзнавам, че може би няма нужда да я насилвам. Кожата й така или иначе ще омекне от горещината, ще се изпече, без да има нужда да изгаря.
Прибирам се вкъщи бясна от проваленото интервю. Ядосана, не толкова на разсеяния шеф, колкото на себе си, че се подлагам на всичко това. И си обещавам, че няма да кандидатствам повече за работа, която не искам да работя. Дали ще спазя обещанието? След като си завършил училище, да спазиш обещание към себе си е далеч по-трудно от спазването на обещание към когото и да било друг. Преди бала сякаш всичко се върти около училището: всички задължения, успехи, предизвикателства, инфарктни ситуации. Всичко е затворено в тази капсула, наречена ученически живот. Но след това всичко се променя.
Обръщам чушката с главата надолу. Колко по-лесно е да печеш чушка в чушкопек! Просто го включваш, пъхаш чушката и след известно време тя е готова. Не трябва да мислиш за нищо. А като си завършил, трябва да мислиш за всичко: пари, работа, време, следване... бъдеще? И все някоя страна куца, все някъде липсва нещо. Оглеждам чушката. Стига й толкова! Почерняла от някои страни, от други още ярко червена, нежна също като копринената ми рокля от бала. Слагам я в чинията, за да поизстине, и после ще трябва да я обеля. Как ли го правеше баба ми?
Тя все успяваше да ме вразуми, да разнищи проблемите ми до съставните им части и да ги анализира до последния им атом. Хващам с два пръста изгорялата кожа и я свалям. Тя се пропуква, накъсва се и част от нея остава върху чушката. Това май не беше най-добрата стратегия. Опитвам отново, докато накрая свалям половината от кожата с един замах. Под ноктите ми се събират парченца обгоряла кожа, смесени с ярко червената кръв на чушката. Знам, че отдолу е меката и сочна зрялост, обагрена все още в алена невинност, но вече здрава, опитна и жизнена. Затова нямам милост към обгорената кожа, не показвам състрадание и към копринените части, до които огънят не е достигнал. Свалям старата кожа също като змия. И сега нямам очаквания към бъдещето. Не очаквам нито делници, нито празници.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар