Статия с плънка от подплънка

сряда, юли 17, 2013 0 Коментара

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!

„Who let the dogs out?“

четвъртък, юли 04, 2013 0 Коментара

За първи път не искам да се съглася с Вазов. За разочарование на многоуважаваните от мен учителки по литература, този път не смятам, че „Лудите, лудите, те да са живи!” е продуктивно мото. Лудостта, както и нормалността, са субективни, безспорно, предполагат наличието на база за сравнение, според която да бъдат преценени. Не смятах и не ми се искаше отново да се намесвам в тема, която не ме предразполага към креативност, а към гняв, но политическите абсурди ме водят към друго състояние на духа, а именно: „Не пей ми се, не смей ми се...”.

Ровя се в архивите на закърнелите ми литературни познания, но там така и не намирам герой, който да оприлича с, не в добрия и симпатичен смисъл, лудия Волен Сидеров. Нито Лъжливото овчарче, нито бай Ганьо изпълват критериите на тази безмерна дивотия. Тази патологична имитация на фанатични предшественици, в чиято бледа сянка се опитва да стъпи така наречената политическа фигура, ме навежда на мисълта, че са прави германците в днешно време да гонят нацистите като компенсация на миналото. Защото омразата е опасна. А точно в градове като моя роден (Пазарджик), в които етническата непоносимост расте по повод на нелесното съжителство на ромски и изчезващи по брой български представители, процентът на гласувалите за АТАКА беше на последните избори притеснително висок. Не се славя с пословична толерантност спрямо малцинствата, но да си избираме невменяеми партии, които вървят из София и бият, блокират града и заплашват масово със селска саморазправа, някак се отдалечава от представата ми за развиваща се европейска държава.

Всички се възмущаваме от факта, че в международните медии не се пише за протестите в България. Като човек, работещ в такава медия, днес започнах деня с предложение към редактора, това да започне да се случва. В следващия момент се опитах да си представя как точно да обясня на немските си колеги, че националистическите настроение, които те преследват със затвор, в България стават ежедневие, че един не особено умен имитатор на техния Führer вършее из софийските улици и се опитва да щурмува българските медии.

Наистина не знам дали е смешно или плачевно, но подобна равносметка не искам да изричам гласно, не защото ме е срам от мнението на колегите си, за 5 години националността ми ми донесе много изявени предразсъдъци, част от които са били дори заслужени. Не ме е срам от тях, а от себе си. Не ми се иска самата аз да приема факта, че политиката се изражда в ненормалност, а преекспонираната лудост бива преопакована като политика...