За първи път не искам да се съглася с Вазов. За разочарование на многоуважаваните от мен учителки по литература, този път не смятам, че „Лудите, лудите, те да са живи!” е продуктивно мото. Лудостта, както и нормалността, са субективни, безспорно, предполагат наличието на база за сравнение, според която да бъдат преценени. Не смятах и не ми се искаше отново да се намесвам в тема, която не ме предразполага към креативност, а към гняв, но политическите абсурди ме водят към друго състояние на духа, а именно: „Не пей ми се, не смей ми се...”.

Ровя се в архивите на закърнелите ми литературни познания, но там така и не намирам герой, който да оприлича с, не в добрия и симпатичен смисъл, лудия Волен Сидеров. Нито Лъжливото овчарче, нито бай Ганьо изпълват критериите на тази безмерна дивотия. Тази патологична имитация на фанатични предшественици, в чиято бледа сянка се опитва да стъпи така наречената политическа фигура, ме навежда на мисълта, че са прави германците в днешно време да гонят нацистите като компенсация на миналото. Защото омразата е опасна. А точно в градове като моя роден (Пазарджик), в които етническата непоносимост расте по повод на нелесното съжителство на ромски и изчезващи по брой български представители, процентът на гласувалите за АТАКА беше на последните избори притеснително висок. Не се славя с пословична толерантност спрямо малцинствата, но да си избираме невменяеми партии, които вървят из София и бият, блокират града и заплашват масово със селска саморазправа, някак се отдалечава от представата ми за развиваща се европейска държава.

Всички се възмущаваме от факта, че в международните медии не се пише за протестите в България. Като човек, работещ в такава медия, днес започнах деня с предложение към редактора, това да започне да се случва. В следващия момент се опитах да си представя как точно да обясня на немските си колеги, че националистическите настроение, които те преследват със затвор, в България стават ежедневие, че един не особено умен имитатор на техния Führer вършее из софийските улици и се опитва да щурмува българските медии.

Наистина не знам дали е смешно или плачевно, но подобна равносметка не искам да изричам гласно, не защото ме е срам от мнението на колегите си, за 5 години националността ми ми донесе много изявени предразсъдъци, част от които са били дори заслужени. Не ме е срам от тях, а от себе си. Не ми се иска самата аз да приема факта, че политиката се изражда в ненормалност, а преекспонираната лудост бива преопакована като политика...