Казват, че проституцията била най-древната професия. Означава ли това, че от еволюционна гледна точка жените са започнали да градят кариера преди мъжете?, питам се аз.

Аз не вярвам в социални еволюции, казвам си в един тъмен и студен петъчен следобед, хващайки прахосмукачката. След като я включвам, се чува познатият тътен от мотора й, топла въздушна струя изригва от него и аз знам, че е време и в моята къща да направя място на есента. Време е да махна лятната декорация, да изчистя събрания прах под дивани, шкафове и легла и да измия прозорците, за да може тя да влезе през стъклата, яхнала лъчите на измръзналото слънце и да заеме мястото на похабеното лято, носейки нова мелодия в ежедневието ми.

Но за да поиска есента да обагри и моите дни, трябва да изчистя и да я поканя да влезе. Всеки сезон от годината е като господар, като езическо божество на делника, което иска да му бъде служено, за да може то да ни се отблагодари подобаващо. Есента е земно божество, давайщо материални неща. Който изпълнява есенните ритуали, получава за награда ароматни плодове, кестени с наситен цвят и пъстри листа. Сезонът иска да го уважаваш, да го приемеш за своята реалност и да го пуснеш в света си, за да го изживееш. Но за да влезе в твоя свят, трябва да му направиш място.

Прахосмукачката гълта всичко, което е останало от моето лято. Поема горещината на слънцето, безоблачното небе, искрящозелената трева и късите нощи, последвани от забързани работни утрини. Цялото ми лято се скрива в мощната й утроба и по пода зад дивана и под леглото не остава нищо. Ако някой утре спи на моето легло, няма да сънува моите сънища, няма да вижда моите луди дни, пълни с писане, шоколадов сладолед и таблици в excel. Само вакуум чака там, бяла страница, която чака да бъде докосната от пъстрото мастило на есента. А тя напира да влезе. Иска да ми стане господарка, да командва дните ми, да ме принуждава да си обличам дебели дрехи и да си взимам чадър, да ме удави в хладна, пъстра, богата реалност.

Казват, че най-древната професия е проституцията... Но аз казвам, че е тази на чистач(к)ите! В съзнанието ми изниква образът на Бърт, коминочистача от „Мери Попинз“, който живееше между паважа и звездите, грижейки се за комините и носейки късмет на всеки, който го пипне. Чистенето е не само най-старата, ами и най-щастливата работа, - мъжка или женска – защото е един вид магия, която превръща старото в ново, изпраща отминалите дни в небитието и прави място за ново начало, владеейки ежедневието.

Или как да отложим безболезнено душевните си опити за летене

Посока: иска ми се да знаех; час: нима има значение, всичко е циклично; смисъл: да пристигна, само веднъж да пристигна, пък после - друга дестинация, няма време, то предполага равносметка, а тя горчи.

Berlin-Sofia - банална дестинация за хиледи български студенти, които освирепели от носталгия живеят с химерите за топло родно посрещане, да, aма не! Надписите на летищния терминал се сменят със скоростта, с която банкноти потъват в джоба на патрулиращ полицай. Бил избухнал вулкан, щетите щели да бъдат невъобразими… кого заплашвате, в България все нещо избухва, какво е една вулканична ерупция пред възпламеняването на бизнесменска кола на софийска улица при мафиотска чистка.
А бъдещите пасажери се изнервят, напрежението се пропива във въздуха, той мирише на гняв, дочуват се цветущи български псувни (а кои би отрекъл техния финес и красноречивост). Всичко се развива за стотни от секундата, природата напомня на самонадеяните, че битовизмът се е вкопчил в душите им със силата на менгеме и безпощадно стиска, докато се чуе злокобният звук на безвъзвратно разрушена материя. Добре че ние българите сме недосегаеми за света, защото носим цял един такъв в себе си (и то не по-малко объркан и неподлежащ на правила). Все пак катаклизмите са неминуема градивна частица на ежедневния ни ритъм.
Гледам хората, някои от тях легнали на пейките в чакалнята, други, твърде заети с капризните си телефони. Чакането (п)обърква, неяснотата буди агресия, безпокойството се реже с нож, а разтящият гняв в душата ми, който не искам да изпитвам, ме обърква допълнително с присъствието си. Започва да ме задушава, рефлектира върху кожата ми, погледът се изостря, картината се премрежва, емоционалният бумеранг ме наказва заради допускането на негативния прилив да ме обладае… отчаяние, яд, раздразнителност, които така не умея да измълчавам, това изкуство владее само изключителната ми майка. И все се питам, дали ако бяхме с една идея по-близо до себе си и изпълнявахме дълга си да се развиваме като личности, вместо да сме вечно „заети“, всъщност паразитиращи организми на порядъчно примитивно ниво, може би тогавa, може би тогава наистина, щяхме да можем да летим без оглед на метеорологичните условия, защото щяхме да го умеем. Искам си крилата обратно, защото раната, останала на тяхно място, кърви! 

P.S.: Текстът се роди на 21.04.2010 по повод вулканичната ерупция на Eyjafjallajökull в Исландия, предизвикала летищен хаос в Централна и Северна Европа. Самата аз бях засегната от евентуалните отложени полети, което ме накара да се замисля, колко смешни и безпредметни са човешките планове пред мащабите на природните капризи...

Вече повече от 100 дни в България избухва друг вулкан, този на политическо безочие, нестихващи протести и пълна подигравка спрямо народа от страна на законодателството, което забравя, че не се намира на политически Олимп, щом като калта в джобовете го теглят към дъното, от което си мисли, че се е оттласнало...