Влакът спира някъде в селската пустош на покрайнините. Знам, че трябва да взема задните стълби, за да стигна на правилното място. Виждам две момичета, които се лутат и не знаят накъде да тръгнат. Студентки са и фактът, че са по-млади от мен ме учудва. Допреди две-три години аз бях най-младата на всяка лекция. Знам, че само след 20 минути цялата спирка на метрото ще се напълни с бързащи студенти, които ще поемат към предните стълби, защото те водят към сградите, в които се провеждат лекции. Задните стълби водят към малките къщички, в които има само по една семинарна стая и в които обикновено се намират офисите на преподавателите.

Не съм била от месеци тук, откакто предадох дипломната си работа. През това време някой е боядисал парапета на стълбите и е почистил огромния часовник на входа на спирката. Минавам по познатата полупразна улица и се питам: На правилното място ли съм? Промените не са големи, почти незабележими са, но въпреки това имам усещането, че не съм на правилното място, че мястото, на което съм, има нови координати някъде вътре в мен. Чувствам се, както когато някъде в София сложат нови плочки на място, където от години са били съвсем разнебитени. Тогава минавам оттам и хем се радвам, хем се чувствам някакси предадена от старите плочки, които – макар и да се обръщат върху краката ти, пълнейки обувките ти с кал и вода – винаги са били там, част от моята реалност. Но местата се променят. Те се променят външно, а ние променяме вътрешното им значение за самите нас.

Има една китайска приказка за един ученик, помолен от учителя си да отиде в гората и да хване зайче. Ученикът имал късмет на първия ден, защото видял един заек да тича, хукнал да го гони, а заекът така се уплашил, че от ужас паднал мъртъв на една полянка. Ученикът занесъл заека в училището, а учителят му поръчал да хване още един заек. Тогава ученикът отишъл в гората и цял ден чакал да подплаши някой заек, който като първия да падне мъртъв, но така и не се появил втори. И ние като ученика често чакаме зад някое дърво да се появи заекът от вчера, така че пак да успеем да го хванем. А като не се появи, си мислим, че сме зад грешното дърво, вместо да осъзнаем, че следваме грешна стратегия. Приказката завършва с извода, че единственото, което не се променя, е фактът, че всичко се променя. И това важи както за физическата география на местата по света, така и за емоционалната география на реалността вътре в нас.

- Кóооооя йеееее! Кóоооя йееее! - крещеше момченцето и се опитваше да ми набута през отворения прозорец на колата пликче, пълно с вода. - Йееее гласéееее! Кóя йеее!

Огромният кош на главата му се поклащаше, докато той се движеше между автомобилите, спрели в задръстването. От време на време някой жаден шофьор купуваше пликче замразена минерална вода „Коя“ и потегляше отново с висока скорост, карайки момчето да тича след автомобила, за да си вземе парите. 500 гвинейски франка¹ струваше едно пликче от 300 мл. и човек трябваше да го изпие наведнъж, защото пластмасовата опаковка не разполагаше с капачка. Купуваш си една вода, ледено чувство пронизва изпотените ти пръсти, докато я поемаш през прозореца на колата, плащаш си и потегляш. Това бяха правилата на уличната търговия в Конакри. Със зъби прегризваш ъгълчето на пластмасовата вакуумирана опаковка и смучеш като от биберон студената вода.

Всъщност в Конакри никое нарушение не е невиждано. По улиците важат единствено законите за оцеляване както за полицаите, така и за шофьорите. Нямаш ограничение на скоростта освен това, което настилката и задръстването ти налагат. Правила за изпреварване също няма... Но тъй като линейките идват в рамките на няколко часа след обаждането, ако изобщо дойдат, екипите за бърза помощ, също като останалите лекари, са често подкупни, а токът в задлъжнелите болници спира всеки ден, страхът от катастрофа, който живее у всеки зад волана,  е най – верният и безпристрастен контрольор на движението по пътищата.

- Е нали вече две години Алфа Конде е на власт? - подпитвам аз за първите демократични избори в историята на Гвинея.

- Аз господин Конде много го уважавам. - отговаря ми въодушевено той. - Такъв добър човек рядко се среща, това от мен да го знаеш. Ама...

В съзнанието ми изниква образът на дядовците и бабите от селото на баба ми. В детството ми и те така говореха за някой новоизлюпен политик, прелиствайки вестник „Дума“ с наплюнчени пръсти и радвайки се на новодошлата демокрация. Но Муса е още само на 43.

От задната седалка виждах в огледалото, че лицето на Муса се е изкривило от гняв. Той ми сочеше напълно разрушения пазар в квартала „Мадина“. По принцип препълненият пазар, на който човек можеше да купи всичко, от валута и самолетни билети до медикаменти и хранителни стоки на едро, сега беше съвсем празен. Виждаха се две изгорени коли и десетина такива със счупени прозорци, по земята беше пълно със стъкла и камъни, които протестиращите бяха хвърляли. Някои сергии също бяха пострадали. Околните сгради изглеждаха необитаеми. Въпреки че беше вторник, никой не работеше освен момчетата, които продаваха напитки на минаващите по булеварда коли. По земята на пазара липсваше всякаква настилка: нито плочки, нито асфалт бяха сложени, а беше оставен червеникаво – сивкавият пясък, който на места беше ситен и мек като пудра, на други се беше насъбрал в големи, неравномерни буци, а на трети се бяха образували малки кратерчета по земята в резултат от сушата. В комбинация с опаковките, камъните и стъклата по него пясъкът придаваше на изоставения пазар не само призрачния вид на бойно поле, ами беше знак за издевателството над самата Земя, която беше оставена незащитена от агресията на обитателите ѝ.

Колите пред нас се размърдаха. Муса потегли веднага, преди някой да е успял да го изпревари. Пътуването с кола без климатик в Конакри беше като съвкупление с целия град, като преживяване на природата му, като поемане на характера на столицата в собственото ти същество. Макар и парещото слънце да не достига до теб, когато си в колата, огненият му дъх се кондензира по покрива и вдига температурата до над 40 градуса. Потта се стича по гърба, краката и ръцете ти, солена и гореща като морето, което прегръща града от три страни. Отваряш прозореца и хладен вятър нахлува през него, носейки пясъчни облаци в лицето ти. Червеникавият пясък е навсякъде: по пода на колата, по износените седалки, по волана и прозорците. Полепва и по лицето ти, влиза в носа и устата ти, сякаш опитвайки се чисто физически да те доближи до същността на западноафриканската реалност.

Пясък! Това е Африка в представите на повечето европейци. Един континент – държава, състоящ се единствено от слънце и пясък, на който живеят хора без глас и лице. Тъмна е кожата на обитателите на африканския континент и много европейци не успяват да различават африканците един от друг. А кой е чувал цветнокож да говори?

В Гвинея всичко говори. Децата те поздравяват по улицата, защото си бял, питат те за Европа и не дочакват отговорите ти, защото искат не да те слушат, а да ти разказват. Възрастните ти отстъпват място, защото си чужденец и ти разказват за младостта си. Шосето говори за хилядите, милиони коли, които са минавали по него, всяка криеща различна история. Морето разкзава за славното минало на африканските търговци и пътешественици. Пясъчните тротоари говорят за находчивите африкански жени, които често успяват с търговия да припечелят повече от надниците на съпрузите си. А аз, може би единствената българка в тази част на света, мълча. Мълча и слушам многогласната изповед на града и си спомням за детството си в София. Спомням си, че преди да стане прашна, шумна и лъскава, и българската столица беше просто прашна и шумна. Спомням си за вечното чакане. Да влезем в Европейския съюз, да започне да функционира демокрацията и у нас, да се „оправи“ България... И в Гвинея чакат. Чакат някой да основе здравна каса, да прекара ток във всички градове, да осигури работни места...

И ние с Муса чакахме в задръстването. Чакахме да се освободи булевардът, за да може червеникаво – сивкавият пейзаж на централните квартали на Конакри постепенно да отстъпи място на зелената реалност на крайните части на града, които до преди няколко години още са били села и където се намира къщата на Муса. Чакахме да видим зелено – лилавата планина, която се къпе в залеза, да проверим, дали морето и тази вечер е дошло по неведоми пътища през града десетки километри навътре в сушата, носейки със себе си малки рибки. Чакахме да дойде хладната вечер в зелените покрайнини на гвинейската столица, за да можем да отмием горещата пясъчно – ръбеста градска реалност от себе си и да усетим райското чувство, че сме пристигнали. Поне за днес...

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

Зори

Бай Ганьо в Европа (Webcafe)

За българския ориентализъм (Webcafe)

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111470.php

Дневници

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113351.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113450.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113571.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113696.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113727.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113798.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113861.php

Ани

Обичам те=Обичам се? (Webcafe)

Истински (Edna.bg)

Рublic-republic

http://www.public-republic.com/magazine/author/annasimitchieva/page/2

Дневници

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111505.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111568.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111605.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111637.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111663.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111677.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111787.php