Влакът спира някъде в селската пустош на покрайнините. Знам, че трябва да взема задните стълби, за да стигна на правилното място. Виждам две момичета, които се лутат и не знаят накъде да тръгнат. Студентки са и фактът, че са по-млади от мен ме учудва. Допреди две-три години аз бях най-младата на всяка лекция. Знам, че само след 20 минути цялата спирка на метрото ще се напълни с бързащи студенти, които ще поемат към предните стълби, защото те водят към сградите, в които се провеждат лекции. Задните стълби водят към малките къщички, в които има само по една семинарна стая и в които обикновено се намират офисите на преподавателите.

Не съм била от месеци тук, откакто предадох дипломната си работа. През това време някой е боядисал парапета на стълбите и е почистил огромния часовник на входа на спирката. Минавам по познатата полупразна улица и се питам: На правилното място ли съм? Промените не са големи, почти незабележими са, но въпреки това имам усещането, че не съм на правилното място, че мястото, на което съм, има нови координати някъде вътре в мен. Чувствам се, както когато някъде в София сложат нови плочки на място, където от години са били съвсем разнебитени. Тогава минавам оттам и хем се радвам, хем се чувствам някакси предадена от старите плочки, които – макар и да се обръщат върху краката ти, пълнейки обувките ти с кал и вода – винаги са били там, част от моята реалност. Но местата се променят. Те се променят външно, а ние променяме вътрешното им значение за самите нас.

Има една китайска приказка за един ученик, помолен от учителя си да отиде в гората и да хване зайче. Ученикът имал късмет на първия ден, защото видял един заек да тича, хукнал да го гони, а заекът така се уплашил, че от ужас паднал мъртъв на една полянка. Ученикът занесъл заека в училището, а учителят му поръчал да хване още един заек. Тогава ученикът отишъл в гората и цял ден чакал да подплаши някой заек, който като първия да падне мъртъв, но така и не се появил втори. И ние като ученика често чакаме зад някое дърво да се появи заекът от вчера, така че пак да успеем да го хванем. А като не се появи, си мислим, че сме зад грешното дърво, вместо да осъзнаем, че следваме грешна стратегия. Приказката завършва с извода, че единственото, което не се променя, е фактът, че всичко се променя. И това важи както за физическата география на местата по света, така и за емоционалната география на реалността вътре в нас.