Студентството в Берлин от птичи поглед и с прощална носталгия

сряда, ноември 20, 2013 0 Коментара

Възможен сценарий на стартиране на студентството в Берлин или защо не бързам да завърша 

Студентството генерално е  неформулируемо, а това в чужбина е несъпоставимо с познатата до момента гимназиална действителност.

Попадайки не в различна държава, а в различна вселена, поглеждаш себе си в огледалото на миналото, преглъщаш страха и се пускаш по тънкия лед на пързалката на настоящето.
И тук идва кулминацията - доброволно, с ясното съзнание, че скокът е от голяма височина, а температурата на водата – отрицателна.
Снимка: личен архив

Често срещан, но не и неизбежен феномен, който би могъл да бъде смекчен при наличието на предварителна подготовка. Така например проучването на необходимите първи стъпки след преместването в Берлин спестява част от културния шок.
Снимка: личен архив

Уговарянето на час за записване в общината (някой от ратхаусите, без значение) е определено времеспестяващо и задължително условие за намиране на квартира и записване в университета.
Отварянето на банкова сметка пък е фундаментално не само за ежемесечното привеждане на наема, но и за получаване на парите, които всеки новопреместил се студент в Берлин еднократно получава за добре дошъл (Begrüßunsgeld).

Така с течение на времето по-лесно се свиква с плуването в тези северни води и с опознаването на странните обитатели (е, през първите няколко месеца по-вероятно е да се окажеш заровен на пясъчното дъно, подобно на рибите, които наблюдават с едно око ситуацията и се стремят да не се изпречат на пътя на акулите). Но пък е красиво, разнолико и подлежащо на обикване!
     

Снимки: личен архив
                                               
Алегориите настрана, студентството в Германия, а и в самия Берлин,  протича твърде различно при всеки един от нас и то не само поради териториални различия.
Програмите в университета, за разлика от тези в България, са предложения, от които всеки сам избира подходящите лекции. Вместо готова матрица, студентите, особено тези, които са бакалаври по няколко предмета паралелно, получават свобода, която е толкова всеобхватна, че изглежда на моменти заплашителна.
Снимка: личен архив

Аз лично намерих баланса след известни лутания и се научих, че човек следва, докато го смята за правилно, или успее да вмести всички взаимнозастъпващи се упражнения в графика си.

Ако пък се е ориентирал към изучаването на още един език, то пред него се откриват и чудесни шансове за еразъм, който не е изключение, а почти задължение в повечето специалности с филологическа насоченост.
Това е прекрасно, но и разтягащо времето на завършване и изисква определена доза непукизъм за пред роднини, съседки, продавачката в кварталния магазин, личната зъболекарка и  други, които живо се интересуват от това „в кой курс си“ и „още колко ти остава“.
Снимка: личен архив

Какво представлява студентството освен отговорности и планиране? Мога да говоря единствено за моето, а то е сплав от всички 300 емоции, през които преминавам дневно през последните 5 години, въртележка от хиляди лица и десетки души, сбирщайн от отговорности и купони, лудост от спомени и амбиции...
Снимка: личен архив
А Берлин предоставя много: налични са театрите и филмовите прожекции на роден език, благодарение на активната дейност на Българския културен институт, предлагат се народни танци в самата немска опера, а българските ресторанти в Берлин внасят топлина в сърцето на изгладнелите за дом.

Снимка: личен архив

Да пренесеш душата си на хиляди километри от семейство и приятели е достойно да се нарече борба. Само така вкусът на ежедневната победа си струва. Често пъти тези усилия събуждат неподозирани патриотични чувства.

Аз съм българка в Берлин, с корени, които обичам, но и с идеята, че ако живееш в чужбина, то смисълът е да се интегрираш, не да се капсулираш в познатото, нито пък да се асимилираш от новото.
Аз лично продължавам да се уча – от себе си и за себе си, изпит с много поправителни сесии и вечно недостатъчна подготовка.
Снимка: Marti Ondrésik

„Щастливите деца не четат“?!

сряда, ноември 13, 2013 0 Коментара

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."
В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???
Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.
Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...
Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!

Майчиният език е майчин език е майчин език

вторник, ноември 05, 2013 0 Коментара

Намирам се в университетска зала по време на упражнение по лингвистика. Около мен са се събрали многобройни националности, облечени в нетипични за немския стереотип тъмни коси и кожи. Огромна част от състудентките ми, мъжкото съсловие е дефицит, са дефиниционно германки, биологично – полу-иранки, рускини или полякини, емоционално – те си знаят.

Всички те говорят безупречен немски с гарнитура, домашна лингвистична екзотика. Хората, които ме заобикалят, ме провокират да преосмислям функционалността на майчиния език и да повярвам в нарастващата необходимост от минимум билингуално образование от ранна детска възраст.

Усмихвам се при мисълта, че племенникът ми, роден в Берлин, вероятно първоначално ще се обръща към мен с думите „Komm her, лельо Ани да си поиграем, bitte“. И така докато започне да разграничава нюансите на майчин, по-майчин, най-майчин език. Та той ще е само малко допълнение към палитрата на „немските“ бебета, голяма част от които израстват с по повече (!) от 3 езика паралелно.

Колегата ми от Нигерия например е владеела на ниво майчин език 4 такива, а сега самата тя се жени за германец, твърдо решена да не лишава децата си от възможността да я надминат по брой и качество на „майчините“ езици в писмена и устна форма. Нейното семейство въплъщава немската идеология за деца-вундеркиндчета.

Колкото по-разклонена е архитектурата на домашната Вавилонската кула, толкова по-добре! Още сега множество обяви за работа целенасочено са формулирани към билингуални кандидати, интегрирали езици, съответно култури, следователно, светове, в основите на самото си ежедневие.

Немските родители са склонни да инвестират солидни суми в детски градини, в които да повиват децата им, мъркайки им на френски или английски, амбиция, която не всички пеленачета, или по модерному „памперсчета“, приемат с възторг. Обаче в свят на такава скорострелна конкуренция, защо да не започнем да мечтаем мислено на минимум 5 езика на ден в желанието още непланираните и незаченати деца да усвояват по-бързо езиците. Иначе току-виж се изложили без време пред обществото, обърнали гръб на мотото, „колежът започва в детската градина“...


   

Както е казал Витгенщайн: „Границите на моя език определят границите на моя свят“. Докато се съгласям и споря с тази идея мислено, покрай ушите ми се прокрадва речта на доцентката, която всъщност дори имах намерение да слушам, заплес! Та тя тъкмо сътворява ново спрежение на иначе съществуваща форма на испански глагол и го произнася с типичния немски акцент на романски език, тоест, почти изяжда р-то, когато то всъщност е двойно и трябва да бъде още по твърдо от обикновено. Миг преди да си позволя да я съдя, се усмихвам на себе си и си казвам:
„Простено да ѝ е, не ѝ е майчин език!“...