Просто кажи „Не“

сряда, декември 17, 2014 0 Коментара

"Whenever I find myself growing grim about the mouth; whenever it is a damp, drizzly November in my soul; whenever I find myself involuntarily pausing before coffin warehouses, and bringing up the rear of every funeral I meet; and especially whenever my hypos get such an upper hand of me, that it requires a strong moral principle to prevent me from deliberately stepping into the street and methodically knocking people's hats off- then, I account it high time to get to sea as soon as I can." ("Moby Dick", Herman Melville)

„Когато усетя, че бръчици от грижи се събират около устата ми; когато в душата ми е потискащ, дъждовен ноември; когато започна несъзнателно да се спирам пред погребални агенции и да припявам заедно с всяка погребална процесия, която срещна; и най-вече когато лошото настроение така ме притисне, че ми е нужна изключителна сила на волята, за да не скоча на улицата и да не започна нарочно да бутам шапките от главите на хората - именно тогава решавам, че е крайно време за пътешествие в открито море.“ („Моби Дик“, Херман Мелвил, собствен превод)



Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Или не?

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

***

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".
Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.
Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

, ,

За розите и майките

вторник, декември 16, 2014 0 Коментара

„Майката за детето е това, което е дъждът за цветята.“
Индийска поговорка


Разтворих си чадъра и ми замириса на рози. Как е възможно, излизам от берлинското метро през декември в тъмна доба, а при всяка крачка все по-натрапчиво ми мирише на рози... Ами да – мама! Тя винаги ми подарява български сапунчета с форма и аромат на роза и те стоят в почти всички шкафове, включително и в непосредствена близост до чадъра ми. Тяхната функция е по-скоро символна, отколкото практична и те отдавна са част не само от моя свят, но и присъстват в домовете на най-близките ми приятели в Германия. Някой от тях никога не са стъпвали в България, но ароматът й не им е чужд. 

Плувам из немския мрак а пред очите ми се разлиства пъстър живот, ароматен, крехък и преходен, но изящен. Такава жена е майка ми – мислеща за всички възможни нюанси на потенциалните ми настроения и подобрявайки ги предварително, просто възхитителна! Сред основните й таланти се числят омиротворяване, мотивиране и вдъхновяване на тийнейджъри през последните трийсетина години, ако това не са предпоставките за превръщане в супергерой, здраве му кажи. 

Моят личен етап на „вече съм голяма“ премина не без бодли от моя страна, но беше полят с много любов и търпение от нейна. Тя ме научи на значението на думата „отговорност“ до степен, в която собствената ми съвест приюти уроците й, и не ме подведе. Тя е Човекът, който за 25 години от съществуването ми, не повиши тон дори веднъж, за да придаде тежест на гласа си, а ми показа силата и болката на мълчанието, когато си прекрачил чувствителна граница. Тя е Прителката, с която си пиех кафето преди училище и си преглъщах сълзите, съпътстващи физическите ми или емоционални залитания. Тя е Жената, която продължава да ме учи колко отговорно, пълнокръвно и разнолико е да си представител на цветния пол и колко е важно да си сам слънцето за себе си, за да можеш да огрееш и околните. 

На днешния ден ние празнуваме рождения й ден, а всъщност, рождения НИ ден като семейство. За съжаление, не мога днес да съм при нея, за да й подаря лично розите, които заслужава, но вярвам, че ще имаме многобройни поводи за наваксване. А дотогава –  винаги мога да си отворя чадъра и в сухо време, да вдишам дълбоко и да се почувствам като Мери Попинс отново. И всичко това заради мама!
Благодаря!    


Снимка: Len Radin



„Вашият дядо Кольо(да) ви носи риба?“

вторник, декември 09, 2014 0 Коментара

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...
- България. - подсказвам му.
- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

, , ,

Да бъде светлина!

сряда, декември 03, 2014 0 Коментара

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.
Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.

Както и да е. Ето един начин за оцеляване през зимата: да си измайсториш нещо... светло! И то по различен начин светло от изкуствената светлина, която бълват лампите.

Този разбира се е купен... Но е толкова вдъхновяващ!


А ето един, правен от мен

Използвайте най-различни позиции, за да закрепите монетките
Извор на светлина, сродна със слънчевата

, ,

Otro café

сряда, ноември 19, 2014 0 Коментара

Снимка: lorena pajares
Време за предистория. Винаги съм смятала, че писането на дипломна, в случая, мастарска работа, си е скучна, суха задача, която се постарах да отложа във времето възможно най-дълго. За пореден път се самоопровергах. Да започнем с факта, че научната ми ръководителка живее в Африка и си говорим по скайп, аз обитавам жилище в Берлин, университетът се намира във Франкфурт, а аз пиша на немски за конфликти, които изживяват латиноамерикански академици (инженери, архитекти...) на немска територия, като ги интервюирам на испански и им се отплащам за отделеното време чрез частни уроци по доминикански танци. Всичко е ясно или да преговорим? За объркалите се читатели, уча интеркултурни комуникации. Интеркултурни какво или какви комуникации, не ми се задълбава повече, но фактите са си факти – лудницата е пълна! 

До момента не откривам поведенческа тенденция в отговорите на запитаните, но пък си поливам амбициите с добри дози горещо кафе. Като изключим факта, че латиноамериканските мъже действително са хронични флиртаджии, или поне изглеждат такива, сравнявани с немските си колеги, други клишета не са се потвърдили в скромния ми проект. Жените са не по-малко отзивчиви и усмихнати. 


Снимка: Víctor Nuño
Срещите протичат традиционно така: чакаме се на място, удобно за интервюираната жертва, все пак те оказват подкрепа на невръстната ми дипломна и съответно се старая да се съобразявам с тях, а не обратно. Поздравът е сърдечен, сякаш до вчера сме пили текила заедно, ледовете, по които принципно могат да се карат кънки на лед, в частния случай на латиноамериканците просто нямат време да се образуват. 

Самото интервю протича над чаша кафе и продължава 20-30 минути, за сметка на това, неформалният разговор, вариращ от глобална политика, университети, танци, личен живот и немска кухня продължава между 60 и 90 минути. За капак, хората си предлагат услугите да ти намерят и още доброволци за интервю, защото всеки от тях има по още няколко услужливи „амигос“. 

Съответно след срещата имам усещането, че съм обменила повече релевантна информация от очакваното, че на следващото салса-парти ще видя още едно приятелско лице и, ако не друго, тази дипломна работа ме извади от теориите, за да имам шанса да се запозная с 13 нови фасети на немската културна палитра и така да се почувствам емоционално малко по-богата.
Снимка: Jordan M



, ,

Кроасан

неделя, ноември 16, 2014 0 Коментара

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

, , ,

За будилниците и други напасти

събота, ноември 01, 2014 0 Коментара

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.



"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

***

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!

, , , , , ,

„Глупав си като баща ти!“ I

сряда, октомври 22, 2014 0 Коментара

Сещате ли се за моментите, в които тонът се повишава, кръвта оцветява лицето и му придава заплашителен вид, а гласовият диапазон варира от съскане през зъби до крясъци, наподобяващи граблива птица в атака? И ето го причинителят: този един специален човек, когото сме натоварили с отговорността да обичаме и мразим по всевъзможни ежедневни причини, част от които включват ебола-епидемията в Либерия, високата квота на изнасилвания в Индия и най-новия невероятен облик на Рене Зеуегър, сиреч причини безброй. И тъй като цялата тази информационна какафония води до емоционално претоварване, няма по-практичен начин от освобождаване на наелектризираната енергия чрез партньора, така наречен на немски „твоята по-добра половина“. Те германците да се концентрират върху положителното, ние българите си имаме друга формула, варираща от „хайде накажи ме, хайде нарани ме, хайде изгори ме, нека ме боли“ до „жива рана“, защо (?) – „защото така ни харесва“! 

Една колежка ми сподели преди известно време, че с приятелят й не просто често се карат, но и обиждат, на моменти дори си посягат, но много се обичат. Мдам, правилно, добра стратегия, не си страдат мълчаливо ами дават израз на емоционалния си свят. Само дето да живееш в сървайвър с летящи предмети из хола не ми звучи много зряло, да ми простят засегнатите. Да обиждаш човека, с когото си избрал да делиш душа и тяло, е най-голямата обида срещу самия теб, изборите, които правиш, степента на любов, която изпитваш към себе си и липсата на себеуважение, която проецираш върху най-близкия индивид. Но да не изпадаме в носталгично-патетични нравоучения, които никой не желае да чете, а да го погледнем от ироничната страна. Преди да се заформи поредното торнадо вкъщи, нека се посмеем с един стандартен сценарии, в който ние, жените, сме в главната роля на „мозъчни терористи“, enjoy:


, ,

Седемте смъртни гряха

сряда, октомври 22, 2014 0 Коментара

Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост. Това са седемте смъртни гряха в християнската религия, или поне според представите на Римо-Католическата църква за това, как един нормален човек (не) трябва да живее. Аз не съм стъпвала в нито в католическа, нито в каквато и да било църква, откакто разхождах съпруга ми из София и го заведох в „Александър Невски“. Представата, че съм християнка, съществуваща в съзнанието ми, никак не е свързана с религия, а е по-скоро някакво дифузно образование, резултиращо от идентичността ми като българка и европейка и от принадлежността ми към определен род и семейство.
И въпреки това идеята за определен брой смъртни грехове ми допада. Смъртни именно, но не защото, извършвайки ги, човек умира, отива в Ада или получава „отгоре“ някакво друго наказание, ами защото са несъвместими с истинския, съзнателен и значим живот.

Снимка: Диганта Талукдар

    1. Неверие

Вярата е жизненоважно нещо. Не говоря за религиозната вяра (, която може би също е полезна, кой знае), ами за вярата по принцип. Да вярваш не означава нито повече, нито по-малко от това, да признаеш, че има смисъл. Че кое има смисъл?, задава се сякаш самичък въпросът. Ами че нещо има смисъл. Каквото и да било. Реалността, в която живеем например. Вярата подрежда нещата, слепва ги, създава фуги между различните фрагменти на реалността. Нищо не съществува без вяра. В този смисъл неверието не е липса на вяра, ами отрицание на определени неща: на възможността за успех, на морала, на самия себе си.
Неверието е доста безполезно и контрапродуктивно нещо, защото не е нищо друго освен разочарована вяра, вяра в негатива, вяра, пратена в изгнание. Далеч по-практично е съзнателното насочване на вярата в правилната посока. И това важи както от философска, така и от икономическа гледна точка.

    2. Изневяра

Изне-вяра-та е свързана с неверието и съответно с вярата. Също като думите до-вер-ие и вер-ен и тя съдържа "вяра" в себе си. Вярно е онова, в което човек вярва. Доверието е "до вяра", а изневярата е нещо, из-вършено от неверие. Изневярата е неверието в крачка, имащо реално значение, тя е просто следващата стъпка: неверието е мисълта, а изневярата е действието. Независимо, дали човек изневерява на себе си, друг човек или определен принцип.

    3. Прахосничество

Има една теория, че природата е прахосник: слънцето произвежда далеч повече топлина и светлина, отколкото са ни необходими, хората и животните имат огромни капацитети да се възпроизвеждат, а в крайна сметка голяма част от тях загиват в безсмислени обстоятелства като  замърсяване на природата или войни и т.н.
Мисля обаче, че човек не трябва да бъде прахосник и трябва да употребява всичко, с което разполага. Разумът, чувствата и моралът са все неща, дадени като привилегии на човека под формата на културни правила, които ни подтикват да определяме едни неща като ценност, а други - не. Затова трябва да ги използваме и да инвестираме ценностите, с които разполагаме - били те материални или нематериални - в действия.

Снимка: Фабиола Медейрос

    4. Да не учиш

Максимата, че човек се учел, докато е жив, ми се струваше смешна, като бях малка. Представях си баба ми да ходи на училище и да я изпитват, а тя да се притеснява, дали ще получи хубава оценка. В крайна сметка обаче светът се променя всеки ден и за да живеем пълноценно в него, трябва да се напасваме. Баба ми може и да не ходеше на училище, но на 75 години се научи да работи с компютър...
От друга страна, осъзнаването на необходимостта от непрекъснато учене е свързана с известна скромност. Който си мисли, че знае всичко, изостава в крайна сметка и остава заключен в собственото си самодоволно незнание.

    5. Да спреш да  мечтаеш

Известно ми е, че колкото повече растем, толкова повече ни подрязват крилцата. От опит знам също, че понякога е по-разумно да приемеш обстоятелствата, вместо да упорстваш, че не се нареждат така, както си си намислил. Въпреки това приемането на обстоятелствата не означава примиряване нито отказ от собствените стремежи и желания, напротив, точно в тези моменти, когато нищо не се получава, когато сякаш всичко е против нас, най-правилното решение е да играем ролята на арбитър между независещата от нас реалност и личните ни мечти. Да приемем обстоятелствата и да играем заедно с тях, а не против тях, дори и това да е свързано с компромиси, за да извлечем максимална полза, проправяйки път на собствените си желания. В крайна сметка скучна и лошо платена работа например е по-добре от никаква и е по-добра основа за по-нататъшни действия от безпаричието.


Снимка: Натеш Рамасами

    6. Страх

"Страх лозе пази.": казват, че страхът е онзи вроден инстинкт, който е помагал на първите хора да оцелеят. Страхът обаче много често напомня на други вредни неща като мързела и лакомията: също както мързелът е изродена необходимост за почивка, а лакомията - мутирал глад, биологичният инстинкт за самосъхранение може да се превърне в клетка, от която няма изход навън. Преодоляването на страха е въпрос на ежедневен тренинг: да проведеш онзи ужасен разговор с шефа, да държиш реч пред огромна публика, да седнеш и да свършиш онази плашещо сложна задача и т.н.

    7. Неуважение към тялото

Има хора, които вярват, че ние сме тялото си. Други вярват, че в тялото живее душа. Което и да е вярно, добрата физическа форма е изключително важна, защото от нея зависи всичко, което правим.

, , ,

10 прости правила

четвъртък, октомври 09, 2014 0 Коментара

Преди, когато четенето на женски сайтове беше една от първите ми задачи, щом стъпя в офиса, статии със заглавие „5 начина да освежите връзката си“, „10 съвета за отслабване“, „8 идеи за есенен грим“ и т.н. много бързо ми привличаха вниманието. Сякаш цялата женска вселена се събираше в 3, 5, 8, 10 или някакво друго магическо число съвети, които разбира се работят за всеки и по всяко време. Наивно. И някакси дразнещо, защото започне ли да ги чете, човек само в началото подбира, после налапва всяка статия, съдържаща математическо заклинание в заглавието и накрая се отвращава от вечно повтарящите се глупости в статиите. Затова реших да огранича максимално консумацията на подобни буламачи и да употребя работното си време, четейки неща, които, ако не са винаги полезни, то поне са вдъхновяващи. 

От трън, та на глог. Напоследък, където и да погледна, все размисли и съвети за успех намирам: „5 съвета за оценяванена бизнесидея“, „50 съвета за лидери“ и други подобни. Какво им има толкова на тези числа, че хората обичат да създават списъци със съвети, независимо за какво става дума и каква е аудиторията? Защо трябва да ги номерираме? Сякаш обобщавайки ги в точно определен брой, създаваме някаква цялост, един вид инструмент или машина, с която да пробиваме реалността и да майсторим някакво собствено произведение. Сякаш разрязваме опита си на порции, за да може другите да го храносмелят по-лесно. Пишем математическо уравнение и числата ни помагат да „отчуждим“ и „деемоционализираме“ личното и емоционалното, за да създадем универсален продукт.

Снимка: mister ebby / flickr


Предполагам, че идеята не е нито нова, нито е измислена от журналисти, съветници или учени. Десетте Божи заповеди работят на същия принцип: вълшебно число плюс съвети за живота плюс универсалност, произхождаща от позицията на Създателя е равно на една цялост, конституираща ежедневното съществуване на човека. Дали и това е наивно? Дразнещо? Дали има повторения?

Аз не съм приятелка на числата. Не че ме отблъскват, съвсем не. Просто никога не съм можела да работя добре с тях. Математиката ми костваше много усилия в училище, а вероятността да запомня някакво число е минимална. Колкото по-дълго е числото, толкова по-лесно го забравям. Не помня телефонни номера, рожденни дати, номера на улици или етажи. Винаги натискам грешното копче на асансьора. За мен хора като Даниел Тамет са съвсем неразбираеми. И все пак... аз обичам реда. Обичам да има правила. Те може и да се променят периодично, а понякога и съвсем революционно, но съществуването им е екзистенциална необходимост. Правилата дават сигурност, защото често възникват в резултат на (лош) опит. Правилата, а също и списъците със задачи, ясните цели и плановете са също като стените на къща: човек ги строи не заради самите тях, а заради пространството, което възниква между тях и което обитаваме в крайна сметка. Също като стените и таваните правилата разделят, създават категории, порции, стаи, но и предпазват от спонтанните промени навън.

, ,

Направете (си) нещо!

понеделник, октомври 06, 2014 0 Коментара

В селото, където е роден дядо ми, шиенето на гоблени е мъжка работа. Вярно, и жените могат да плетат, шият и бродират и всекидневно се възползват от тези си умения, но гоблените са запазени за мъжете. Така и не разбрах защо. Колкото и пъти да питах, все ми се казваше: "Еми така е." и ме водеха на гости на поредния съсед, за да ми покажат зайчетата, да ям конфитюр от шипки и да погледам поредния панорамен гоблен, който заемаше цялата стена в гостната. А гоблените бяха от изящни по-изящни: пролетни, летни, есенни и зимни пейзажи, животни, хора, приказки... човек можеше да види всичко възможно на тях! Почти във всяка къща имаше поне по един мъж, обикновено по-възрастен, който се занимаваше с шиенето им. Младите сякаш считаха шиенето за срамна (сиреч женска) работа и затова колкото повече растях, толкова по-малко посветени в това изкуство хора оставаха.
Не знам, дали днес са останали шивачи на гоблени. Дядо ми престана да посещава родната си къща преди десетина години и оттогава не съм чула мъж да шие. Даже бях забравила за тази традиция, докато преди няколко дни съпругът ми не започна да преравя запасите ми от прежда и конци в търсене на точно определен вид конец, понеже в селото на баща му възрастните мъже плетяли пъстроцветни гривни и той искал да опита. Изненадах се. Ами че това мъжка работа ли е?, попитах също като преди много години. Оказа се, че да. Този път сякаш разбрах. Тайната не е във вълшебните тракийски селца и градчета, които вдъхновяват мъже и жени и ги карат да творят най-невероятни красиви неща. Тайната е в баланса. Така както жената, която в повечето култури официално се води емоционално, ирационално, креативно и близко до природата същество, има нужда от рационални дейности (еманципация?!), така и мъжът, който често бива видян като рационално, мислещо и технично същество, изпитва необходимост да изрази емоционалната и креативната си страна. Всеки човек носи в себе си както "женски", така и "мъжки" страни и както културата е обособила стериотипи, така и точно тя е тази, която оставя свободно пространство, за да може тези стериотипи да бъдат надмогнати.






Да си изгубиш токче

сряда, октомври 01, 2014 0 Коментара

Понеделник вечер не се слави принципно с чупеща токчета такава, а с радостта от приключването на първия работен ден, или поне така съм чувала. Точно по това време ми се случва най-често да жертвам поредното токче на салса-дансинга и никак не съжалявам! За мен губенето, респективно чупенето, на токчета е нещо средно между хоби и екстремен спорт, наред с другите ми любими занимания като печене на варени яйца (докато водата изври, ще си патентовам рецептата), пране без прах и пътуване с автобус в грешната посока. Преди да сте си направили грешни изводи за организационните ми таланти да се оправдая – не са отсъстващи на работното място, през другото време не отговарям. Защо съм тръгнала да ви занимавам с токчета, нямам ли си други проблеми? Очевидно не, защото мама ме е научила, че няма проблеми, а само възможности и по тоя повод „спокойно си гледам напред.“


Снимка: Sally Payne

Най-потърпевш от обувно-деструктивните ми наклонности от край време е баща ми, който два пъти седмично посещаваше обущар, за да ми сменя токчетата, докато един ден двамата практични мъже не стигнали до извода да ми сложат метални. Бога ми, разбрах какво им е на подкованите кобилки. Не че да си „подкован“ метафорично е зле, но буквално си е наказание ако не искаш насядалите ергени в радиус от четири кафенета по пазарджишката ГЛАВНА да се обърнат, за да огледат стоката. А да те преценяват напарфюмирани балканци, слизащи от лъскави коли и изтупани в току-що изпраните и изгладени дрешки от мама, която им дава и пари за кафенце, си е класическа привилегия (не са представителна извадка, но ги има). Как да не му се иска на човек да е поне малко инкогнито, но токчетата звънят като неделни камбани по тротоара. И те такива пубертетни истории.

Що се отнася до адаптацията в Берлин, тук токчетата са нещо леко неприлично, някакъв неуместен намек за принадлежността към определен пол, а именно женския. Естествено, има и достатъчно бунтари на принципа Comfortable is boring, ама мен не комфортът, а предразсъдъците ме поотказаха. След работата в бюро с информатици, които по дефиниция май мислеха, че хапя, а шефката ми благоговееше пред способностите ми да издържа „цели осем часа на тези токове“ (Бел. ред.: бяха четири сантиметра по дяволите, не четиринайсет), реших, че не ми се слушат глупости и трябва да се асимилирам малко, което включва владеенето на езика и промяната на външния вид. Дори по едно време мислех да се разчорлям нарочно преди да изляза от вкъщи и да спра да използвам дезодорант, за да се слея със средата, но реших да не прекалявам, че току-виж спрели да ме питат от Русия ли съм или от Полша, а и това си има чар. И все пак без показност, не случайно в университета в семинар по джендър стъдис проповядват еднаквостта на половете – де да беше интелектуалната, там съм съгласна, но видите ли и физически, пък и емоционално! Еднакви сме, кълна се, вярно, че половината държава взима хормони, кой противозачатъчни, кой от козметични необходимости, кой от емпатия към другия, искам да кажа, същия пол! Забравих, че тук е по-престижно да си обратен, тогава всички са толерантни и ти го демонстрират до припадък, нали ТРЯБВА да са толератни, особено спрямо чужденци, хомо и най-вече евреи. Одобрявам –толерантността преди всичко! Особено пред някакви си физиологични особености и вторични полови белези, да живее пластичната хирургия. Но, недай си Боже, да си хетеро, пък и открито да демонстрираш, че имаш пол, ехооо, айде обратно на Балканите, ние тук всички сме ед-нак-ви! По странно стечение на обстоятелствата всичките ми приятели мъже (германци) са във връзка с други чужденки, реално или имагинарно, явно и те предпочитат токчета пред кецове...

, , , ,

Лудите, лудите, те да са живи! Част Втора

неделя, септември 28, 2014 0 Коментара

Отворено писмо до Иван Вазов
Уважаеми господин Вазов,
Скъпи дядо Вазов,

известно ми е, че вероятността в Отвъдното да имаш достъп до Интернет е по-малка дори от тена, който ми остана от тазгодишното море. Известно ми е също, че дори и да сте напреднали дотолкова, че да се възползвате от това средство за масова комуникация, което характеризира ежедневието на повечето атеистични, нихилистични и литературофобни младежи в днешно време, то специално ти няма да се интересуваш от онова, което имам да ти кажа, защото все още си засегнат от факта, че като ученичка харесвах разказите на Йовков и стихотворенията на Яворов повече от твоите. Но тъй като камъкът на гроба ти в София впечатли чуждестранния ми съпруг почти толкова, колкото и чудото на техниката, наречено „тролей“, и го накара да зададе въпроса: „Ами той ако от Отвъдното може да намине към София и да си посети камъка, защо да не може и до Витоша да се качи, та се е налагало да го влачат до тука?“, реших да ти пиша с надеждата, че може би някой друг ще ме чуе и ще ти предаде протеста ми.

Та за лудостта става дума. Предполагам, че „нормалността“ и статуквото преди 200-ина години са били други, та затова и ненормалността и лудостта са се различавали от днешните ни представи, ама аз пък се питам: ти като си писал там разни повести, разкази и романи, не можа ли да помислиш, че и след 200 години някой ще ги чете? Не се ли сети, че ще мъчат децата в училище с разни анализи, за да могат да изберат кой да влезе в елитно училище и кой не? Ама иначе в тях все за справедливост и свободомислие става дума... Не можа ли малко повече да си мериш приказките и не стига, че пълното ти творчество е с размери и тегло, способни да смажат главата на средностатистически четвъртокласник (от по-тънкоглавите), ами и реши да ми излизаш с такива възклицания, лудите да били живи?! Ами ние, нормалните, какво да правим тогава? Не помисли ли, че някой ще те вземе насериозно? И тогава? Свършено е с нас!

Напоследък често си мисля за лудостта. Не че имам много свободно време, ама някакси толкова много ме заобикаля, че няма как да не се замисля. Основно се чудя какво означава това, те да били живи. Към чисто биологическо съществуване ли се отнася? Защото ако е така, в българския политически живот има редица примери за верността на това твърдение. Или става дума за духовно съществувание? И също: какво ще рече това „да са живи“? Що за наклонение е това? Повелително? От читателите си ли очакваш да пазят лудите от собствената им лудост? Или си е съвсем нормален индикатив, който констатира вече съществуващ факт, изразен със свършената форма на глагола „съм“, която не може да се употреби в сегашно време без частицата „да“? Означава ли това, че само лудите живеят? Или че онези, които наистина живеят, по някое време полудяват?

Да си призная, всяко от тези твърдения може да отговаря на реалността, зависи само кой за кого говори и дали лудостта е нещо положително или отрицателно. Но в крайна сметка, не аз излизам с такива объркващи и опасни твърдения, а ти, мили мой дядо Вазов. 
Затова, уважаеми господин Вазов, очаквам Вашето становище по въпроса. Мисля, че предвид мъките на някоя и друга класна работа в училище може за момент да си затворите очите пред моите лични литературни предпочитания, защото съм заслужила отговор!

С най-сърдечни поздрави,
З.Т.

,

Честит Рожден ден на нас!

понеделник, септември 22, 2014 0 Коментара

„Пиши, пиши, това развива човека!“ Вероятно ако не чувах достатъчно често това искрено убеждение на Зори, щях да оставя думите да потънат вътре в мен, вместо да описват проекцията на човека, който искам да бъда – все по-уравновесен и здраво стъпил на земята мечтател с терминкалендер през седмицата и обувки за салса в дамската чантата. И докато аз (Ани) танцувам между ежедневното и изсънуваното, Зори импровизира между кухнята и работното място с еднаква виртуозност на чувството за принадлежност – вдъхновена и омиритворена със световете вътре и извън нея...

Снимка: личен архив

Изминаха две години от създаването на Алтер его, първото дете и на двете ни. Като всяко дете, пуснато по широкия свят без непрекъсната родителска опека, и нашият блог заброди по далечни страни, запозна се/ни с нови хора и се опита да се докосне до непознатото, а в крайна сметка непознатото се докосна до него, промени го, показа му нови пътища и му помогна да проходи.

Заедно с него, а понякога и въпреки него, и ние се променихме и днес сме други хора – същите сме и все пак не съвсем. Днес, две години по-късно, все така вярваме, че да пишеш е действие, свързващо те със ядрото на собствените ти световъзприятия. По този повод и с тази цел си пожелаваме още безкрайни приключения, ползотворни уроци, плодотворни диалози и още много, много приятели.

Aни и Зори

,

Лудите, лудите, те да са живи? Част първа

четвъртък, септември 11, 2014 0 Коментара

- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.
А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"
Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."
Това ще го оставя без коментар.

"Светофарите не са спирки."
Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.

, ,

Да танцуваш с 58 жени

сряда, септември 03, 2014 0 Коментара

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!



Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!


На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта. 


, ,

Подрязване на крилцата

сряда, август 27, 2014 0 Коментара

Напоследък т.нар. "женски квоти" предизвикват големи дискусии в немското обществено пространство. Феминистки организации се оплакват от факта, че твърде малко жени са на ръководни позиции и че жените печелят по-малко в сравнение с мъжките си колеги на същата позиция. Политиката се опитва да отговори на проблема с въвеждането на "женски квоти", определен от закона процент жени, които трябва да са назначени по високите етажи. Едновременно с това много жени са против подобно вмешателство на държавата в човешките ресурси на фирмите. Плаши ги вероятността да бъдат дискриминирани още повече в работното ежедневие поради факта, че може би са взели работното място на някой мъж.

В цялата тази полемична какафония аз се питам: кога стигнахме до тук? Кога аз самата започнах да се виждам като обект на сексистка дискриминация? Не мога да си спомня. Сядам на една пейка на една детска площадка и наблюдавам децата. Момченцата не ми изглеждат да дискриминират момиченцата. Скришом поглеждам към учениците в метрото и пак не откривам йерархия между половете. Не само че момченцата не командват момиченцата, ами дори е по-скоро обратното.



Кога започва тогава? Кога от равноправни деца се превръщаме във възрастни с различни права? Не мога да си спомня, но някакси ми се струва, че трябва да е в пубертета. Уж в днешно време нямаме ритуали за инициация както в миналото, но сякаш с първия сутиен ставаме други хора. Сякаш откриваме, че половете са повече различни отколкото еднакви и веднага търсим "добрите" и лошите". Реално само се заблуждаваме. Заблуждаваме се, че активно решаваме бъдещето си, лъжем се, че знаем кои сме и само си въобразяваме, че можем да си изберем идентичност. Всъщност "правилните" решения винаги ни биват наложени от обществото и ние интуитивно ги приемаме като свои собствени. "Матрицата" ни обрязва също както в миналото са инициирали пубертиращите младежи и по този начин ни прави възрастни, превръща ни в мъже и жени.

Женската инициация е болезнена. Крилата са отрязани, а упойката не държи вечно, но затова пък води до амнезия. Където са били летателните органи, сега е зейнала кървяща дупка, която е още по-болезнена поради факта, че споменът за онова, какво е било там, е изчезнал. Знаеш, че не можеш да летиш, защото си вързана за земята. Знанието ти идва от нищото, от онази болка, която свършва в неуловима черна дупка и която колкото и да се мъчиш, не можеш да проследиш. Единствено чувството, че си момиче, а не жена, ти дава облекчение, потапящо съзнанието ти в хладната илюзия за безполова реалност.

Лъжовно облекчение, което изчезва веднага щом видиш някое истинско момиче. Чувстваш завист, защото интуитивно усещаш, че то има нещо невидимо, което ти си изгубила, но едновременно с това потъваш в усещане за превъзходство заради знанието, което ти е донесла болката. Затова, когато дойде моментът, с готовност оставяш матрицата да обреже дъщеря ти: от една страна от чувство за отмъщение към Електра, а от друга - защото знаеш, че на този свят необрязаните са обречени на изгнание.

, , , , , ,

За „Влакът за Емаус“ и други емоционални дестинации

сряда, август 20, 2014 0 Коментара

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!


, , ,

Всеки иска парче от тортата

сряда, август 13, 2014 0 Коментара

Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 



Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва! 

, , , ,

Списък с не-задачи

сряда, август 13, 2014 0 Коментара

"Средностатистическият човек има списък с неща, които трябва да направи.
Най-успешните хора в света имат списък с неща, които трябва да престанат да правят." (Свободен превод по Робин Шарма)

Имало едно време един камилар. Един ден дошъл един пътник и поискал да попътува с камиларя из пустинята, за да не се изгуби, ако тръгне сам. Камиларят се съгласил и двамата потеглили. Дошла нощта и камиларят отишъл да върже камилите, за да не избягат в тъмното. Вместо да извади някакво въже обаче, той просто се приближил към камилите, накарал ги да седнат и направил във въздуха движения, сякаш ги връзва. Камилите послушно останали на едно място и на сутринта си били още там, където камиларят ги бил вързал с въображаемото въже. Той отишъл при тях и направил във въздуха движения, сякаш ги развръзва и те започнали веднага да се движат напред-назад. Пътникът наблюдавал целия процес, учудил се, но не казал нищо. На вечерта камиларят обаче повторил същото, камилите пак се кротнали и пътникът не се сдържал да попита:
- Кажи ми камиларю, защо правиш така, сякаш връзваш камилите, а реално ги оставяш свободни и те могат да избягат по всяко време?
- Те може и да са свободни, - отговорил камиларят. - но сами не знаят, че са свободни. По навик познават движенията за връзване и развръзване и само като ги видят, изпълняват това, което искам от тях. Защо да хабя въже да ги връзвам, като съзнанието им ги държи по-добре вързани от всяко въже?
Нека погледнем на ежедневието си от една друга перспектива
Не помня кога и къде четох тази приказка. Онова, което ми направи голямо впечатление обаче, беше фактът, че посланието се отнася за хората. Затова ето кратък списък с навици, които лично мен ме държат вързана на едно място.

 

1. Женски сайтове

Враг номер едно на доброто ми настроение са "розовите" сайтове. За разлика от женските списания, към които никога не съм проявявала истински интерес, електронният им вариант е истинска дрога за отчаяния ми мозък, вечно търсещ решения на козметични, диетични и житейски проблеми. Късметчета, форуми на отчаяни съпруги, които не могат да вкарат в ред собствения си живот, но пък винаги "оправят" чуждите, "психологически" тестове, съвети за красота, любовни съвети, резултати от разни "социологически" и "психологически" проучвания на тема изневяра и други подобни: всичко това е като дъвка за Ума и не само не го храни, ами и го уморява и води до пълно отчаяние. Затова съм решила: пълна абстиненция. Пък то има и нетоксични сайтове, които да чета през свободното си време.

2. Сравнение с другите хора

Човекът е социално същество. Нека си признаем, всички го правим: "Тази е по-слаба от мен.", "Този има по-хубава кола.", "Това семейство беше на по-хубава почивка от нас." и т.н. Сравнението с околните е нещо естествено, което ни кара да се чувстваме "нормални", помага ни да отговорим на социалните очаквания и ни подтиква да намерим нови цели. Проблемът е, че често пъти пропускаме въпроса относно цената на онова, което искаме. Идеалната фигура например често е резултат от лишения и дисциплина, многото пари обикновено означават по-малко свободно време с близките или брак по сметка и така нататъка. Все неща, които не се вписват в ценностите и желанията на всички хора.

3. Социални мрежи

Някои казват, че фейсбук е платформа за маркетинг. Други - че е клюкарница. За мен той е комуникационен канал с хора, които виждам рядко, и... начин да си изгубя времето. Може би има нещо вярно във всяко твърдение. Може би социалните мрежи са черна дупка за свободното ни време и едновременно с това възможност да останеш в контакт с определени хора. Струва ми се обаче, че трябва да се стремим към рационалното им използване, а не да ги оставяме да ни "изсмучат" до обезличаване. Затова и нямам фейсбук-апликация на таблета, която с непрекъснатото си звънене да ме прекъсва и "разтрошава" мислите и ежедневието ми.

4. Негативизъм към другите

Помня как в гимназията с една приятелка сядахме на ул. "Витоша"  обсъждахме хората, които минават. "Ох, тази как се е облякла само...", "Тези двете са еднакви като нощни шкафчета.", "Каква ужасна двойка... Как може жената да е толкова по-висока от мъжа?" Винаги имаше нещо за мрънкане.
Истината е, че подобни критики към околните създават усещане за превъзходство. Чувстваш се като съдия на целия свят... А реално си съдия само на собствения си свят. Отрицателните изказвания се закотвят в съзнанието, изразяващите негативизма към самия теб и задръстват всяка положителна енергия.
Не казвам, че е лесно като човек перфекционист да живееш в Берлин, без да критикуваш себе си или другите. Градът е мръсен и шумен, пълно е с всякакви хора, времето тече бързо и много често съм потресена от начина, който някои майки се грижат за децата си. И въпреки това мрънкането не решава проблемите. 
Но пък положителното мислене дава нови идеи. Затова сега сядам в метрото винаги до хората, които са ми най-малко симпатични. И търся красотата дори в мръсните чорапи, набутани при 30 градуса в груби немски сандали (засега безуспешно, но аз съм оптимист по природа).

5. Непрекъснато проверяване на телефона / мейла

Най-ценното, което можеш да дадеш на любим човек или занимание, е пълното си внимание. Това автоматично изключва бърникането по мобилния телефон и проверяването на електронната поща по време на вечеря например.
Освен в офиса, където е част от работата ми да бъда откриваема през цялото време, не проверявам мейла си непрекъснато. Да не говорим, че ако пиша нещо, е най-добре изобщо да нямам достъп до интернет.

,

Абонамент за: Публикации (Atom)