Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.

- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.