- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.

- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.

Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.

Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?

- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!

Аз се смея и вдигам рамене.

- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.

- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.

- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...

- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.

- Че то това винителен падеж ли е?

- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.

- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.

Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.

- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.

Отново ме избива на смях. И той се смее.

- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.

Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.

- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.

- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.

- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?

Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."

Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.

Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.

"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.

Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.

Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.

- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.

- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.

При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.

- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.

Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.

След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...

„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.