По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...

Често пъти ученици, а и приятели, които имат желание да започнат да танцуват, ми задават въпроса: „мога ли да започна да танцувам сега или е твърде късно?“. В интерес на истината, не бих могла да отговоря еднозначно, защото самата аз се питам същото ежедневно. Всички сме чували съветите за започване с уроци по балет от ранна детска възраст, някои родители отиват в крайности, записващи тъкмо проходили дечица да правят пируети, което вместо да развие кординацията и любовта към движението, травмира потенциалните танцьори. Ако човек съумее да уважи таланта на детето си, без да го форсира или пък да пренебрегва желанията му, подозирам, че се получава подобен резултат:

Комбинацията от енергиите на тези двама сладури е достойна за уважение и конкурира изявите на много изявени салса-танцьори...

Що се отнася до лични наблюдения, аз бях записана на танци на 8-годишна възраст и това е може би първото ми горещо желание да се посветя на нещо, което, за голям мой късмет, родителите ми не просто уважиха, но и се нагърбиха с финансирането на месечни такси, турнета, да не споменаваме поддръжката на костюми и посрещанията след тренировки два пъти седмично в продължение на ... доста години. Освен факта, че бях привилeгирована да започна да танцувам сравнително „на време“, първата година от обучението ми беше посветена само на техника, координация, основни комбинации и полагане на основи на музикалността. Всичко това е безкрайно важно за развитието на кординационната памет на тялото, да кажем, че посвещаването на техниката е като първият блат на торта, ако той е подходящ да поеме заливка и крем без да се разпадне, значи първата крачка е направена,а в танците, колкото и да не ни се иска да признаем, всяка крачка е научена, изстрадана, родена от дълбините на душата и...никога не е достатъчна...

Друг любим въпрос, който ме поставя в ситуация да се самооправдавам, е следният: „след колко време ще мога да танцувам подобно? На теб колко време ти отне?“. И започва голямата калкулация. При положение, че в моя случай танците са нарочено хоби, което мога да си позволя да вместя между работни смени и реферати в университета, не знам дали да сумирам времето, прекарано единствено в залата, дали пък да не започна да изброявам дните от първото посещение в училището по латино-танци или да взема в предвид часовете, прекарани в тренировки с моя партьор, което всъщност допринесе за най-бързи резултати поради своята интензивност. Да попиташ човек, заразен от треската на танците, откога и по каква причина е в това състояние на лудост, е като да попиташ влюбен откога се чувства по подобен начин. Предполагам, че често пъти отговорът е сходен: „когато опасността да загубиш това, което имаш, е най-реална“. Красивото на танците е, че веднъж обикнал ги, трудно можеш да ги загубиш, защото те стават начинът ти да се изразиш пред света. Можеш да ги игнорираш, дори да ги загърбиш с години, но те си остават част от същността ти. 

Обратно към първоначалният въпрос за стартовата възраст на танцуващите. Предполагам, че основният критерий е интензивността на посвещаване. Не твърдя, че 40 е перфектната възраст за стартиране на танцова кариера, от друга страна, дори това не е невъзможно. От малки слушаме колко е безсмилено посвещаването на професии, в който човек е пряко зависим от тялото си: „не ставай тенисист, няма да си следващия Надал. Не ставай балерина, ще се пенсионираш на 30, етсетера...“. Сякаш всички трябва да станем „сериозни хора“ като в Малкия принц. Сякаш икономиката и правото са смисълът на кариерното развитие, а изкуството е забавление за петък вечер, а спортът е чудесна алтернатива за неделите. Това, което нетанцуващите не разбират, е, че дисциплината и владеенето на тялото са предпоставка за шлифоване на душата. 

„И все пак, коя е най-подходящата възраст за танци?„ Няма такава. Има време, в което необходимостта да танцуваш е по-силна от самооправданията защо да не го правиш. Тази жена доказа, че възрастта е въпрос на самопреодоляване, и макар ограничаваща капацитета на тялото, не е решаваща за търсенията на душата.

- С отстъпката, предвидена за ниски доходи, здравната осигуровка прави 285 евро месечно. - казва ми тя с компетентно спокойствие.

- Та това е огромна сума предвид доходите ми! - възкликвам аз с възмущението на източноевропейка, която упорито отказва да се възползва от социалните услуги в Германия. Тя се усмихва с престорено съчувствие и непресторена ирония.

Разговорът е приключил. Ядосано се прибирам пеша, пък дано успея така да потисна напиращата негативна енергия. В устата ми е горчиво раздразнение. Само че този път по изключение горчивината не предизвиква рефлекса ми да повърна, защото чувството е разредено с дестилирана вода, блудкаво като бульон от бамя и безвкусно като немски зимни домати. Ново чувство някакси. Онова горчивото, жлъчно разочарование е специалитет, запазен само за българските институции. За разлика от немските служители българските не те канят да седнеш, а опашката е сякаш подготовка за инквизицията.

- Джанан женско или мъжко име е? - пита тя зад стъкленото гише, а всички чакащи избухват в смях и иронични коментари, които ме карат само да си правя догадки, тъй като не разбирам турски език.

- Женско. - отговаря майката на бебето.

И аз се опитвам да не избухна в смях. Чувствам, че въпросът е доста глупав, но някаква горда етническо-българска част в мен ми подсказва, че служителката в българското посолство не би трябвало да е експерт по турски имена. В същото време от лявата ми страна някаква друга майка крещи на дъщеря си, която като повечето родени тук етнически турци разбира само турски и немски, но не и български.

- Ама госпожо, няма как да издадем български акт за раждане на дъщеря Ви, след като и Вие, и мъжът Ви имате турско гражданство. - обяснява шашнатата служителка.

- Ама ние българче искаме да го пишем детето... - отговаря госпожата и тръсва объркано дългата си черна плитка. - Защо да не може? Ето дошли сме до тука, нека да е българче.

Смехът отново напира в мен и почти съм забравила, че чакам вече половин час. Някакъв любезен младеж на опашката пред мен ми предлага да мина преди него, ако му помогна да попълни формуляра за лична карта. Кирилицата била твърде сложна. Съгласявам се.

Когато идва моят ред, служителката плаче. Разплакал я посетител, който поискал личната карта да му бъде пратена по пощата, че да не плащал 100 евро за бензин. Чувствам, че навлизам в нова четвърта емоционална фаза, откакто съм влязла тук. От страх пред бюрокрацията през раздразнение и смях сега преминавам към съчувствие. Не е лесно да работиш тук, заключавам мъдро.

- Гражданския си брак е най-добре да регистрирате в България. - казва ми тя без сянка от престорено съчувствие. - И през посолството може, но трае към шест месеца.

Обръщам се и излизам. На улицата започва петата фаза, разочарование. Вървя пеша, но знам, че няма да отмине. Не е блудкаво и разредено, а наситено, кипящо, отровно. Казвам си, че е време да подам документи за немско гражданство. Казвам си, че ще се откажа от българското. Българското посолство така или иначе съществува най-вече за да оказва помощ на турците. Чувствам се като раздавач на правосъдие, а в главата ми започва мислен спор с българските ми приятели. Опитвам се да аргументирам пред тях. Те са виновни, само те, извисява се прокурорският глас. Българските държавни служители. Заради тях не искам да имам българско гражданство, не искам да имам повече нищо общо с тях. Глупости, отговаря съдията в мен. С какво ти си по-различна?, пита ме той, а при мисълта за собствената ми работа нещо в мен се надига. Чакам сълзи, но вместо тях идва жлъчка. Има разочарования, които тровят бавно и незабелязано като пестициди. Те ми се предлагат любезно и естествено под формата на изискана вкусотия, а аз ги поглъщам почти безболезнено. А има и такива, които като миша отрова обръщат стомаха, без да си правят труда да заблудят със сладост езика и окото, и го карат болезнено и спазматично да изхвърли онова, което е поел, за да преживее. Пък дано собственикът му най-сетне вземе решение да живее, без да преживя отровите.