По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...