"Дали пък не е прав?", питах се аз две години по-късно и се опитвах да изглеждам колкото се може по-концентрирана пред екрана на компютъра. "Прави се на празно място, прави се на празно място...", повтарях си по стар ученически обичай.

- Колежке Туре! - провикна се прекият ми начални Щауде. - Искаме да обсъдим нещо с теб.

- Сега идвам - отговорих и се опитах да си придам спокоен вид.

Знаех, че ще дойде и този момент. Треперех пред мисълта за този разговор още когато му съобщих, че искам трудов договор. Чувствах се сякаш съм извършила престъпление, искайки да ме назначат на редовен договор след цяла година къртовски труд и един нервен срив. Само председателят на шефовете, Тило Хейал, може да вземе такова решение, каза ми се. Той е юрист и знае кое е правилно и кое не. И именно той искаше сега да си поговори с мен. Седнах на заседателната маса и зачаках.

-Обясни на Тило защо нямаш немска здравна осигуровка. - нареди ми шефът с неприкрито задоволство от ситуацията.

И аз заразказвах приказката за европейските здравни карти и как в България здравната осигуровка е тридесет пъти по-ниска от тази в Германия.

- Колко интересно! - възкликна шефът. Почувствах се като животинче в клетка. Срам ме беше, че не мога да си позволя немската здравна осигуровка. Сякаш бях по-низша от тях поради този факт. Сякаш само чрез задаването на този въпрос, с възторга му от ситуацията ми и любопитството ме събличаха гола.

- Ами никак не е хубаво това... - замрънка Тило и заклати глава. - Ти нямаш ли други доходи?

- Не. - отговорих простичко, а в главата ми забушува буря от възмущение. Кога да работя на друго място, като в последните месеци цялото ми същество беше изтощено от спасяването на Конгреса? На тяхното име.

- Лошо, лошо. - каза отново Тило. - Ами трябва да ти направим трудов договор.

Изведнъж надеждата отново изгря в мен. Може би пък щеше да стане. Може би си заслужаваше унижението.

- Ами да й направим на минимална заплата? - каза злорадо шефът. Аз потреперих. Това би било половината от сегашната ми заплата. Знаех, че не можех да живея с тези пари. Потърсих погледа му с негодувание. В деколтето ли ми гледа? Не, въобразявам си. Стресът си казва думата. Успокой се! Успокой се! Усещах, че съм се прегърбила. Червенината избиваше по страните ми. Трябваше да се пазаря! Но нямах усещането, че съм на пазара. Чувствах се гола. Чувствах как въпросите им ме удрят, щипят ме по кожата, а аз няма как да се защитя.

- Да, само минимална заплата можем да си позволим. - каза председателят и се надвеси над мен. Кога ли беше пуснал такава брада? Огромното му туловище ми се стори отвратително.

- Съжалявам. - събрах сили да кажа. - Но с толкова малко пари не мога да живея. Та аз след като си платя наема, ще ми останат десет евро за храна.

- Оооо, това наистина е проблематично. - ухили се прекият ми шеф. Аз се изчервих още повече.

- Сестра ми ми уреди здравните осигуровки до догодина. - казах тихо. - Затова че не би било проблем...

- Тя трябва ли да докаже, че живееш в България? - попита ме Щауде.

- Не, нищо не трябва да доказва. То не е незаконно... - спрях. Защо му обяснявам? Защо се събличам още повече пред него?

- А така ли било...? - каза воайорът. - Интересно...

С отвращение чувствах как погледът му дращи по кожата ми.

- Не може така! - каза Тило. - То за тебе може и да не е незаконно, ама ако някой разбере, че работиш за нас само на граждански договор, може да ни осъдят. Ние ще страдаме, не ти...

Нищо не разбирах. Законите са перверзия, а юристите са извратени, въртеше се в главата ми. Несправедливо е той да страда. Но пък аз може да страдам, това е в природата ми.

- Ще ти направим нов договор, решено е! - каза садистът.

- Добре. - въздъхнах аз. - Но минимална заплата наистина не е опция.

- Аааа, няма, няма... - каза Тило, а аз не разбрах, дали няма да е минимална заплата, или няма да гладувам. - Аз ще седна да нахвърля нещо тия дни и ще ти пратя.

- Добре. - кимнах аз. - Ама не се престаравай. Всичко ще се нареди. Но ми трябва малко време. Може пък да успея да направя сметката по друг начин...

- Ще пестиш от манджи ли? - обади се отново воайорът.

- Ами ще видим...

- Да... - Знаех, че са свършили. Поне за днес.

- Какви ги вършиш? - попита ме колежката, като седнах пред компютъра. - Аз на твое място щях да експлодирам!

- Нищо. - отговорих й, а тя ме погледна неразбиращо. - Държах се като всяка умна проститутка: успокоих клиента, за да мога да се продам и да ме оставят на мира. В крайна сметка, какво значение има за крайния резултат, дали продаваме тялото си или достойнството си...

Обичайната реакция на това ми изказване беше смях, който се усилваше след обяснението, че ако кметът уважаваше жените, нямаше да остави толкова много лошо павирани и разнебитени тротоари, а щеше да се погрижи човек навсякъде да може да се разхожда безпроблемно на високи токчета. Те се смееха, а аз се препъвах, изръбвах си ходилата на камъчетата и от време на време се налагаше да спирам, за да изтегля заседналите си в някоя пролука обувки. Но никога не ми хрумна да се откажа от неудобството им.

- Aсимилираха ме. - каза един петък Анни през смях, докато ми показваше новите си маратонки.

- Мен пък никога няма да ме асимилират. - отговорих аз и се сетих за положението в университетското село.

Всъщност маратонките на Анни ми харесваха. Изглеждаха добре и сигурно бяха удобни. И въпреки това... имаше нещо в тях, което ми пречеше. Някакси удобството, което предлагаха, ми напомняше на едно друго удобство: онова на скучните офиси, в които съм работила досега и с които винаги поне временно се примирявах в името на облагодетелствената ми банкова сметка. Ниските обувки много точно биха отразили традиционното ми шопско професионално мото: Они ми плащат колко да не умрем, ама и аз работим колко да не заспим. С тази особеност, че на равни обувки много по-лесно се заспива в офиса, защото най-вероятно не те болят краката.

Какво лошо има в удобството на скуката?, пита едно мързеливо дяволче в главата ми. Може би нищо, разнася се отговорът в затлъстелия ми мозък. Изведнъж ми става ясно, че ако в сегашния момент започна дисертация, след първия ден четене и размишляване ще получа мозъчна мускулна треска.

Трябва да тренирам сивия си орган по-често, казвам си. Или може би трябва да измислят ментални високи токчета, които карат мозъка да се движи елегантно, тренирайки повече мускулни групи. Що за мисли са това?, пита ядосано мързеливото дяволче. Мазохистични, отговарям му. Има хора, които обичат удобството. А има и такива, които от болката в подутите крака се чувстват живи. Аз съм от вторите. Преследвам яростно онова, което ще ми направи мазоли, ще ме наръби и ще изтощи мускулите до ми краен предел.

В главата ми изплува сцена от репортаж за Хайди Клум. Приятелката й иска да я изведе на разходка, а Хайди я пита, дали може да не се преоблича.

- Удобно ли ти е така? - пита приятелката, визирайки високите тънки токчета.

- Не. - отговаря Хайди. И двете избухват в смях, а Хайди добавя – Comfortable is boring!