Обичайната реакция на това ми изказване беше смях, който се усилваше след обяснението, че ако кметът уважаваше жените, нямаше да остави толкова много лошо павирани и разнебитени тротоари, а щеше да се погрижи човек навсякъде да може да се разхожда безпроблемно на високи токчета. Те се смееха, а аз се препъвах, изръбвах си ходилата на камъчетата и от време на време се налагаше да спирам, за да изтегля заседналите си в някоя пролука обувки. Но никога не ми хрумна да се откажа от неудобството им.

- Aсимилираха ме. - каза един петък Анни през смях, докато ми показваше новите си маратонки.

- Мен пък никога няма да ме асимилират. - отговорих аз и се сетих за положението в университетското село.

Всъщност маратонките на Анни ми харесваха. Изглеждаха добре и сигурно бяха удобни. И въпреки това... имаше нещо в тях, което ми пречеше. Някакси удобството, което предлагаха, ми напомняше на едно друго удобство: онова на скучните офиси, в които съм работила досега и с които винаги поне временно се примирявах в името на облагодетелствената ми банкова сметка. Ниските обувки много точно биха отразили традиционното ми шопско професионално мото: Они ми плащат колко да не умрем, ама и аз работим колко да не заспим. С тази особеност, че на равни обувки много по-лесно се заспива в офиса, защото най-вероятно не те болят краката.

Какво лошо има в удобството на скуката?, пита едно мързеливо дяволче в главата ми. Може би нищо, разнася се отговорът в затлъстелия ми мозък. Изведнъж ми става ясно, че ако в сегашния момент започна дисертация, след първия ден четене и размишляване ще получа мозъчна мускулна треска.

Трябва да тренирам сивия си орган по-често, казвам си. Или може би трябва да измислят ментални високи токчета, които карат мозъка да се движи елегантно, тренирайки повече мускулни групи. Що за мисли са това?, пита ядосано мързеливото дяволче. Мазохистични, отговарям му. Има хора, които обичат удобството. А има и такива, които от болката в подутите крака се чувстват живи. Аз съм от вторите. Преследвам яростно онова, което ще ми направи мазоли, ще ме наръби и ще изтощи мускулите до ми краен предел.

В главата ми изплува сцена от репортаж за Хайди Клум. Приятелката й иска да я изведе на разходка, а Хайди я пита, дали може да не се преоблича.

- Удобно ли ти е така? - пита приятелката, визирайки високите тънки токчета.

- Не. - отговаря Хайди. И двете избухват в смях, а Хайди добавя – Comfortable is boring!