Дядо Тошо е жив
Наскоро четох един разказ за
един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа
интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много
уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и
непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в
периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му
миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да
следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си,
защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен.
Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с
двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им
отговаря: на хляб.
![]() |
Снимка: Pedro Ribeiro Simoes |
След
като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо?
Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва
прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам
беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям
миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?
Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на
България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които
живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които
обидих, но ми се струва, че освен
рушенето на мавзолея, изчезването на
руския език от училищата в продължение на почти десет години и
нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в
посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не
са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей
на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се
правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би
противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в
Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от
социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват.
Липсва работата на хората със самите себе си.
![]() |
Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре |
И
така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма?
Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни
романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова
комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз
четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост"
персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото"
(забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая
логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва
прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се
отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а
вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е
лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно
наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един
физиологичен процес.
![]() |
Снимка:Vigfús Pór Rafnsson |
В
този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано
под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място
под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме
илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни
понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по
този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало
през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече
не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е
научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе
си за собствените се миризми.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар