Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.