За псевдонима и работата

Един необикновено небуреносен работен ден в телевизионна редакция, неделен, в пряк и преносен смисъл. Преглеждам репортаж на един от колегите ни, но името му ми е странно непознато. Вярно, че сме голяма, многоезична редакция, но след година и половина на поста, повечето колеги ако не съм ги виждала, то поне съм ги чувала. Разлиствам папката със списъци на всевъзможни неща, нашата малка асистентска Библия, в търсене на яснота и тя не закъснява: попадам на листа с псевдонимите. В рамките на новините те имат практическа цел и далеч не са подбрани по ексцентричност или поради творчески каприз, а са строго регулирани и премислени. Имаш ли два репортажа в рамките на едно предаване, единият трябва да бъде привидно не-твой. Така да бъде.

За псевдонима и университета

Той там е трансформиран в цифри. Ти рядко си човек, по-скоро временно наел факултетен номер индивид, който досажда за кратък период от семестри на определени доценти. Или поне някои успяват да преоктират това ти чувство за вина всеки път, когато дръзнеш да нарушиш пушаческата им пауза пред института, поздравявайки ги. Има и изключения. Но ти пак си си факултетен номер. Или грешно произнесено име. Моля, наричайте ме по номер, по-малко болезнено е.

За псевдонима и бъдещите работодатели

Половината ми приятели се прекръстиха във фейсбук, да не бъдат лесно откриваеми. Една позната ми сподели, че преди използвала истинското си име, но на едно интервю за работата, бъдещият и wanna-be шеф направил ехиден коментар относно профилната ѝ снимка. И тя решила да я смени. И нея, и името си.

Снимка: Sean MacEntee

Това му е хубавото на интернет: триеш се, пренаписваш се, фотошопваш се и таратадааам, имаш си съвсем нова визитка за пред света.

За псевдонима и свободното време, тоест това, в което правиш каквото искаш, а не това, което се очаква

Когато танцувам съм Ана, просто Ана, всъщност дори не се казвам така, но за германците една буква между приятели не обръща каруцата. Там фамилия нямам. По моя избор. Спестявам го на учениците си и подобрявам маркетинговата стратегия на шефа. Хората си мислят, че съм испанка и са по-склонни да взимат уроци по танци от мен. Е, те не знаят, че испанците са доста по-спънати от българите, но да не се отклоняваме. Та там имам голяма част от малко име.

Напоследък ми се дописа. Нов проблем. Започне ли човек да си съблича душата, трябва да си опъшкули самоличността. При съмнения препоръчвам книгата „Лице“ на Блага Димитрова или биографична справка относно Джордж Елиот (Мари Ан Евънс). Примерите, които манипулативно и целенасочено избрах така, че субективно да потвърдят личната ми теза, навеждат към идеята за необходимостта на псевдоним в женския артистичен свят. Не че толкова ме тормозят подхвърляния от различни страни относно неуместността на еротиката в писането или какво ли още не, щом зад думите стоят жени, нито самата идея, че изчегъртвайки емоционална ръжда от някой болт на душата, третата ми братовчедка по майчина линия би могла да се изгуби в текста.

Снимка: Simon Cocks

Просто си избрах псевдоним, за да публикувам когато и както желая, без цензура на очакванията спрямо мен, или поне само под моята собствена критичност. Защото във време, когато си снимаме храната и си описваме ежедневието по форуми става все по-трудно да бъдеш истински. Понеже постоянно парадираш, че си. А все по-малко истинност остава в ролята и тя се сплавява с маската. И в един момент вече не се знае кой е псевдо и кой е мним.