Отворено писмо до Иван Вазов

Уважаеми господин Вазов,

Скъпи дядо Вазов,

известно ми е, че вероятността в Отвъдното да имаш достъп до Интернет е по-малка дори от тена, който ми остана от тазгодишното море. Известно ми е също, че дори и да сте напреднали дотолкова, че да се възползвате от това средство за масова комуникация, което характеризира ежедневието на повечето атеистични, нихилистични и литературофобни младежи в днешно време, то специално ти няма да се интересуваш от онова, което имам да ти кажа, защото все още си засегнат от факта, че като ученичка харесвах разказите на Йовков и стихотворенията на Яворов повече от твоите. Но тъй като камъкът на гроба ти в София впечатли чуждестранния ми съпруг почти толкова, колкото и чудото на техниката, наречено „тролей“, и го накара да зададе въпроса: „Ами той ако от Отвъдното може да намине към София и да си посети камъка, защо да не може и до Витоша да се качи, та се е налагало да го влачат до тука?“, реших да ти пиша с надеждата, че може би някой друг ще ме чуе и ще ти предаде протеста ми.

Та за лудостта става дума. Предполагам, че „нормалността“ и статуквото преди 200-ина години са били други, та затова и ненормалността и лудостта са се различавали от днешните ни представи, ама аз пък се питам: ти като си писал там разни повести, разкази и романи, не можа ли да помислиш, че и след 200 години някой ще ги чете? Не се ли сети, че ще мъчат децата в училище с разни анализи, за да могат да изберат кой да влезе в елитно училище и кой не? Ама иначе в тях все за справедливост и свободомислие става дума... Не можа ли малко повече да си мериш приказките и не стига, че пълното ти творчество е с размери и тегло, способни да смажат главата на средностатистически четвъртокласник (от по-тънкоглавите), ами и реши да ми излизаш с такива възклицания, лудите да били живи?! Ами ние, нормалните, какво да правим тогава? Не помисли ли, че някой ще те вземе насериозно? И тогава? Свършено е с нас!

Напоследък често си мисля за лудостта. Не че имам много свободно време, ама някакси толкова много ме заобикаля, че няма как да не се замисля. Основно се чудя какво означава това, те да били живи. Към чисто биологическо съществуване ли се отнася? Защото ако е така, в българския политически живот има редица примери за верността на това твърдение. Или става дума за духовно съществувание? И също: какво ще рече това „да са живи“? Що за наклонение е това? Повелително? От читателите си ли очакваш да пазят лудите от собствената им лудост? Или си е съвсем нормален индикатив, който констатира вече съществуващ факт, изразен със свършената форма на глагола „съм“, която не може да се употреби в сегашно време без частицата „да“? Означава ли това, че само лудите живеят? Или че онези, които наистина живеят, по някое време полудяват?

Да си призная, всяко от тези твърдения може да отговаря на реалността, зависи само кой за кого говори и дали лудостта е нещо положително или отрицателно. Но в крайна сметка, не аз излизам с такива объркващи и опасни твърдения, а ти, мили мой дядо Вазов. 

Затова, уважаеми господин Вазов, очаквам Вашето становище по въпроса. Мисля, че предвид мъките на някоя и друга класна работа в училище може за момент да си затворите очите пред моите лични литературни предпочитания, защото съм заслужила отговор!

С най-сърдечни поздрави,

З.Т.

„Пиши, пиши, това развива човека!“ Вероятно ако не чувах достатъчно често това искрено убеждение на Зори, щях да оставя думите да потънат вътре в мен, вместо да описват проекцията на човека, който искам да бъда – все по-уравновесен и здраво стъпил на земята мечтател с терминкалендер през седмицата и обувки за салса в дамската чантата. И докато аз (Ани) танцувам между ежедневното и изсънуваното, Зори импровизира между кухнята и работното място с еднаква виртуозност на чувството за принадлежност – вдъхновена и омиритворена със световете вътре и извън нея...

Снимка: личен архив

Изминаха две години от създаването на Алтер его, първото дете и на двете ни. Като всяко дете, пуснато по широкия свят без непрекъсната родителска опека, и нашият блог заброди по далечни страни, запозна се/ни с нови хора и се опита да се докосне до непознатото, а в крайна сметка непознатото се докосна до него, промени го, показа му нови пътища и му помогна да проходи.

Заедно с него, а понякога и въпреки него, и ние се променихме и днес сме други хора – същите сме и все пак не съвсем. Днес, две години по-късно, все така вярваме, че да пишеш е действие, свързващо те със ядрото на собствените ти световъзприятия. По този повод и с тази цел си пожелаваме още безкрайни приключения, ползотворни уроци, плодотворни диалози и още много, много приятели.

Aни и Зори

- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.

А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"

Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."

"Светофарите не са спирки."

Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!

Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!

На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта.