Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост. Това са седемте смъртни гряха в християнската религия, или поне според представите на Римо-Католическата църква за това, как един нормален човек (не) трябва да живее. Аз не съм стъпвала в нито в католическа, нито в каквато и да било църква, откакто разхождах съпруга ми из София и го заведох в „Александър Невски“. Представата, че съм християнка, съществуваща в съзнанието ми, никак не е свързана с религия, а е по-скоро някакво дифузно образование, резултиращо от идентичността ми като българка и европейка и от принадлежността ми към определен род и семейство.

И въпреки това идеята за определен брой смъртни грехове ми допада. Смъртни именно, но не защото, извършвайки ги, човек умира, отива в Ада или получава „отгоре“ някакво друго наказание, ами защото са несъвместими с истинския, съзнателен и значим живот.

Снимка: Диганта Талукдар

Вярата е жизненоважно нещо. Не говоря за религиозната вяра (, която може би също е полезна, кой знае), ами за вярата по принцип. Да вярваш не означава нито повече, нито по-малко от това, да признаеш, че има смисъл. Че кое има смисъл?, задава се сякаш самичък въпросът. Ами че нещо има смисъл. Каквото и да било. Реалността, в която живеем например. Вярата подрежда нещата, слепва ги, създава фуги между различните фрагменти на реалността. Нищо не съществува без вяра. В този смисъл неверието не е липса на вяра, ами отрицание на определени неща: на възможността за успех, на морала, на самия себе си.

Неверието е доста безполезно и контрапродуктивно нещо, защото не е нищо друго освен разочарована вяра, вяра в негатива, вяра, пратена в изгнание. Далеч по-практично е съзнателното насочване на вярата в правилната посока. И това важи както от философска, така и от икономическа гледна точка.

Изне-вяра-та е свързана с неверието и съответно с вярата. Също като думите до-вер-ие и вер-ен и тя съдържа "вяра" в себе си. Вярно е онова, в което човек вярва. Доверието е "до вяра", а изневярата е нещо, из-вършено от неверие. Изневярата е неверието в крачка, имащо реално значение, тя е просто следващата стъпка: неверието е мисълта, а изневярата е действието. Независимо, дали човек изневерява на себе си, друг човек или определен принцип.

Има една теория, че природата е прахосник: слънцето произвежда далеч повече топлина и светлина, отколкото са ни необходими, хората и животните имат огромни капацитети да се възпроизвеждат, а в крайна сметка голяма част от тях загиват в безсмислени обстоятелства като  замърсяване на природата или войни и т.н.
Мисля обаче, че човек не трябва да бъде прахосник и трябва да употребява всичко, с което разполага. Разумът, чувствата и моралът са все неща, дадени като привилегии на човека под формата на културни правила, които ни подтикват да определяме едни неща като ценност, а други - не. Затова трябва да ги използваме и да инвестираме ценностите, с които разполагаме - били те материални или нематериални - в действия.

Снимка: Фабиола Медейрос

Максимата, че човек се учел, докато е жив, ми се струваше смешна, като бях малка. Представях си баба ми да ходи на училище и да я изпитват, а тя да се притеснява, дали ще получи хубава оценка. В крайна сметка обаче светът се променя всеки ден и за да живеем пълноценно в него, трябва да се напасваме. Баба ми може и да не ходеше на училище, но на 75 години се научи да работи с компютър...
От друга страна, осъзнаването на необходимостта от непрекъснато учене е свързана с известна скромност. Който си мисли, че знае всичко, изостава в крайна сметка и остава заключен в собственото си самодоволно незнание.

Известно ми е, че колкото повече растем, толкова повече ни подрязват крилцата. От опит знам също, че понякога е по-разумно да приемеш обстоятелствата, вместо да упорстваш, че не се нареждат така, както си си намислил. Въпреки това приемането на обстоятелствата не означава примиряване нито отказ от собствените стремежи и желания, напротив, точно в тези моменти, когато нищо не се получава, когато сякаш всичко е против нас, най-правилното решение е да играем ролята на арбитър между независещата от нас реалност и личните ни мечти. Да приемем обстоятелствата и да играем заедно с тях, а не против тях, дори и това да е свързано с компромиси, за да извлечем максимална полза, проправяйки път на собствените си желания. В крайна сметка скучна и лошо платена работа например е по-добре от никаква и е по-добра основа за по-нататъшни действия от безпаричието.

Снимка: Натеш Рамасами

"Страх лозе пази.": казват, че страхът е онзи вроден инстинкт, който е помагал на първите хора да оцелеят. Страхът обаче много често напомня на други вредни неща като мързела и лакомията: също както мързелът е изродена необходимост за почивка, а лакомията - мутирал глад, биологичният инстинкт за самосъхранение може да се превърне в клетка, от която няма изход навън. Преодоляването на страха е въпрос на ежедневен тренинг: да проведеш онзи ужасен разговор с шефа, да държиш реч пред огромна публика, да седнеш и да свършиш онази плашещо сложна задача и т.н.

Има хора, които вярват, че ние сме тялото си. Други вярват, че в тялото живее душа. Което и да е вярно, добрата физическа форма е изключително важна, защото от нея зависи всичко, което правим.

Преди, когато четенето на женски сайтове беше една от първите ми задачи, щом стъпя в офиса, статии със заглавие „5 начина да освежите връзката си“, „10 съвета за отслабване“, „8 идеи за есенен грим“ и т.н. много бързо ми привличаха вниманието. Сякаш цялата женска вселена се събираше в 3, 5, 8, 10 или някакво друго магическо число съвети, които разбира се работят за всеки и по всяко време. Наивно. И някакси дразнещо, защото започне ли да ги чете, човек само в началото подбира, после налапва всяка статия, съдържаща математическо заклинание в заглавието и накрая се отвращава от вечно повтарящите се глупости в статиите. Затова реших да огранича максимално консумацията на подобни буламачи и да употребя работното си време, четейки неща, които, ако не са винаги полезни, то поне са вдъхновяващи. 

От трън, та на глог. Напоследък, където и да погледна, все размисли и съвети за успех намирам: „5 съвета за оценяванена бизнесидея“, „50 съвета за лидери“ и други подобни. Какво им има толкова на тези числа, че хората обичат да създават списъци със съвети, независимо за какво става дума и каква е аудиторията? Защо трябва да ги номерираме? Сякаш обобщавайки ги в точно определен брой, създаваме някаква цялост, един вид инструмент или машина, с която да пробиваме реалността и да майсторим някакво собствено произведение. Сякаш разрязваме опита си на порции, за да може другите да го храносмелят по-лесно. Пишем математическо уравнение и числата ни помагат да „отчуждим“ и „деемоционализираме“ личното и емоционалното, за да създадем универсален продукт.

Предполагам, че идеята не е нито нова, нито е измислена от журналисти, съветници или учени. Десетте Божи заповеди работят на същия принцип: вълшебно число плюс съвети за живота плюс универсалност, произхождаща от позицията на Създателя е равно на една цялост, конституираща ежедневното съществуване на човека. Дали и това е наивно? Дразнещо? Дали има повторения?

Аз не съм приятелка на числата. Не че ме отблъскват, съвсем не. Просто никога не съм можела да работя добре с тях. Математиката ми костваше много усилия в училище, а вероятността да запомня някакво число е минимална. Колкото по-дълго е числото, толкова по-лесно го забравям. Не помня телефонни номера, рожденни дати, номера на улици или етажи. Винаги натискам грешното копче на асансьора. За мен хора като Даниел Тамет са съвсем неразбираеми. И все пак... аз обичам реда. Обичам да има правила. Те може и да се променят периодично, а понякога и съвсем революционно, но съществуването им е екзистенциална необходимост. Правилата дават сигурност, защото често възникват в резултат на (лош) опит. Правилата, а също и списъците със задачи, ясните цели и плановете са също като стените на къща: човек ги строи не заради самите тях, а заради пространството, което възниква между тях и което обитаваме в крайна сметка. Също като стените и таваните правилата разделят, създават категории, порции, стаи, но и предпазват от спонтанните промени навън.

Понеделник вечер не се слави принципно с чупеща токчета такава, а с радостта от приключването на първия работен ден, или поне така съм чувала. Точно по това време ми се случва най-често да жертвам поредното токче на салса-дансинга и никак не съжалявам! За мен губенето, респективно чупенето, на токчета е нещо средно между хоби и екстремен спорт, наред с другите ми любими занимания като печене на варени яйца (докато водата изври, ще си патентовам рецептата), пране без прах и пътуване с автобус в грешната посока. Преди да сте си направили грешни изводи за организационните ми таланти да се оправдая – не са отсъстващи на работното място, през другото време не отговарям. Защо съм тръгнала да ви занимавам с токчета, нямам ли си други проблеми? Очевидно не, защото мама ме е научила, че няма проблеми, а само възможности и по тоя повод „спокойно си гледам напред.“

Снимка: Sally Payne

Най-потърпевш от обувно-деструктивните ми наклонности от край време е баща ми, който два пъти седмично посещаваше обущар, за да ми сменя токчетата, докато един ден двамата практични мъже не стигнали до извода да ми сложат метални. Бога ми, разбрах какво им е на подкованите кобилки. Не че да си „подкован“ метафорично е зле, но буквално си е наказание ако не искаш насядалите ергени в радиус от четири кафенета по пазарджишката ГЛАВНА да се обърнат, за да огледат стоката. А да те преценяват напарфюмирани балканци, слизащи от лъскави коли и изтупани в току-що изпраните и изгладени дрешки от мама, която им дава и пари за кафенце, си е класическа привилегия (не са представителна извадка, но ги има). Как да не му се иска на човек да е поне малко инкогнито, но токчетата звънят като неделни камбани по тротоара. И те такива пубертетни истории.

Що се отнася до адаптацията в Берлин, тук токчетата са нещо леко неприлично, някакъв неуместен намек за принадлежността към определен пол, а именно женския. Естествено, има и достатъчно бунтари на принципа Comfortable is boring, ама мен не комфортът, а предразсъдъците ме поотказаха. След работата в бюро с информатици, които по дефиниция май мислеха, че хапя, а шефката ми благоговееше пред способностите ми да издържа „цели осем часа на тези токове“ (Бел. ред.: бяха четири сантиметра по дяволите, не четиринайсет), реших, че не ми се слушат глупости и трябва да се асимилирам малко, което включва владеенето на езика и промяната на външния вид. Дори по едно време мислех да се разчорлям нарочно преди да изляза от вкъщи и да спра да използвам дезодорант, за да се слея със средата, но реших да не прекалявам, че току-виж спрели да ме питат от Русия ли съм или от Полша, а и това си има чар. И все пак без показност, не случайно в университета в семинар по джендър стъдис проповядват еднаквостта на половете – де да беше интелектуалната, там съм съгласна, но видите ли и физически, пък и емоционално! Еднакви сме, кълна се, вярно, че половината държава взима хормони, кой противозачатъчни, кой от козметични необходимости, кой от емпатия към другия, искам да кажа, същия пол! Забравих, че тук е по-престижно да си обратен, тогава всички са толерантни и ти го демонстрират до припадък, нали ТРЯБВА да са толератни, особено спрямо чужденци, хомо и най-вече евреи. Одобрявам –толерантността преди всичко! Особено пред някакви си физиологични особености и вторични полови белези, да живее пластичната хирургия. Но, недай си Боже, да си хетеро, пък и открито да демонстрираш, че имаш пол, ехооо, айде обратно на Балканите, ние тук всички сме ед-нак-ви! По странно стечение на обстоятелствата всичките ми приятели мъже (германци) са във връзка с други чужденки, реално или имагинарно, явно и те предпочитат токчета пред кецове...