Сещате ли се за моментите, в които тонът се повишава, кръвта оцветява лицето и му придава заплашителен вид, а гласовият диапазон варира от съскане през зъби до крясъци, наподобяващи граблива птица в атака? И ето го причинителят: този един специален човек, когото сме натоварили с отговорността да обичаме и мразим по всевъзможни ежедневни причини, част от които включват ебола-епидемията в Либерия, високата квота на изнасилвания в Индия и най-новия невероятен облик на Рене Зеуегър, сиреч причини безброй. И тъй като цялата тази информационна какафония води до емоционално претоварване, няма по-практичен начин от освобождаване на наелектризираната енергия чрез партньора, така наречен на немски „твоята по-добра половина“. Те германците да се концентрират върху положителното, ние българите си имаме друга формула, варираща от „хайде накажи ме, хайде нарани ме, хайде изгори ме, нека ме боли“ до „жива рана“, защо (?) – „защото така ни харесва“! 

Една колежка ми сподели преди известно време, че с приятелят й не просто често се карат, но и обиждат, на моменти дори си посягат, но много се обичат. Мдам, правилно, добра стратегия, не си страдат мълчаливо ами дават израз на емоционалния си свят. Само дето да живееш в сървайвър с летящи предмети из хола не ми звучи много зряло, да ми простят засегнатите. Да обиждаш човека, с когото си избрал да делиш душа и тяло, е най-голямата обида срещу самия теб, изборите, които правиш, степента на любов, която изпитваш към себе си и липсата на себеуважение, която проецираш върху най-близкия индивид. Но да не изпадаме в носталгично-патетични нравоучения, които никой не желае да чете, а да го погледнем от ироничната страна. Преди да се заформи поредното торнадо вкъщи, нека се посмеем с един стандартен сценарии, в който ние, жените, сме в главната роля на „мозъчни терористи“, enjoy: