Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост. Това са седемте смъртни гряха в християнската религия, или поне според представите на Римо-Католическата църква за това, как един нормален човек (не) трябва да живее. Аз не съм стъпвала в нито в католическа, нито в каквато и да било църква, откакто разхождах съпруга ми из София и го заведох в „Александър Невски“. Представата, че съм християнка, съществуваща в съзнанието ми, никак не е свързана с религия, а е по-скоро някакво дифузно образование, резултиращо от идентичността ми като българка и европейка и от принадлежността ми към определен род и семейство.

И въпреки това идеята за определен брой смъртни грехове ми допада. Смъртни именно, но не защото, извършвайки ги, човек умира, отива в Ада или получава „отгоре“ някакво друго наказание, ами защото са несъвместими с истинския, съзнателен и значим живот.

Снимка: Диганта Талукдар

Вярата е жизненоважно нещо. Не говоря за религиозната вяра (, която може би също е полезна, кой знае), ами за вярата по принцип. Да вярваш не означава нито повече, нито по-малко от това, да признаеш, че има смисъл. Че кое има смисъл?, задава се сякаш самичък въпросът. Ами че нещо има смисъл. Каквото и да било. Реалността, в която живеем например. Вярата подрежда нещата, слепва ги, създава фуги между различните фрагменти на реалността. Нищо не съществува без вяра. В този смисъл неверието не е липса на вяра, ами отрицание на определени неща: на възможността за успех, на морала, на самия себе си.

Неверието е доста безполезно и контрапродуктивно нещо, защото не е нищо друго освен разочарована вяра, вяра в негатива, вяра, пратена в изгнание. Далеч по-практично е съзнателното насочване на вярата в правилната посока. И това важи както от философска, така и от икономическа гледна точка.

Изне-вяра-та е свързана с неверието и съответно с вярата. Също като думите до-вер-ие и вер-ен и тя съдържа "вяра" в себе си. Вярно е онова, в което човек вярва. Доверието е "до вяра", а изневярата е нещо, из-вършено от неверие. Изневярата е неверието в крачка, имащо реално значение, тя е просто следващата стъпка: неверието е мисълта, а изневярата е действието. Независимо, дали човек изневерява на себе си, друг човек или определен принцип.

Има една теория, че природата е прахосник: слънцето произвежда далеч повече топлина и светлина, отколкото са ни необходими, хората и животните имат огромни капацитети да се възпроизвеждат, а в крайна сметка голяма част от тях загиват в безсмислени обстоятелства като  замърсяване на природата или войни и т.н.
Мисля обаче, че човек не трябва да бъде прахосник и трябва да употребява всичко, с което разполага. Разумът, чувствата и моралът са все неща, дадени като привилегии на човека под формата на културни правила, които ни подтикват да определяме едни неща като ценност, а други - не. Затова трябва да ги използваме и да инвестираме ценностите, с които разполагаме - били те материални или нематериални - в действия.

Снимка: Фабиола Медейрос

Максимата, че човек се учел, докато е жив, ми се струваше смешна, като бях малка. Представях си баба ми да ходи на училище и да я изпитват, а тя да се притеснява, дали ще получи хубава оценка. В крайна сметка обаче светът се променя всеки ден и за да живеем пълноценно в него, трябва да се напасваме. Баба ми може и да не ходеше на училище, но на 75 години се научи да работи с компютър...
От друга страна, осъзнаването на необходимостта от непрекъснато учене е свързана с известна скромност. Който си мисли, че знае всичко, изостава в крайна сметка и остава заключен в собственото си самодоволно незнание.

Известно ми е, че колкото повече растем, толкова повече ни подрязват крилцата. От опит знам също, че понякога е по-разумно да приемеш обстоятелствата, вместо да упорстваш, че не се нареждат така, както си си намислил. Въпреки това приемането на обстоятелствата не означава примиряване нито отказ от собствените стремежи и желания, напротив, точно в тези моменти, когато нищо не се получава, когато сякаш всичко е против нас, най-правилното решение е да играем ролята на арбитър между независещата от нас реалност и личните ни мечти. Да приемем обстоятелствата и да играем заедно с тях, а не против тях, дори и това да е свързано с компромиси, за да извлечем максимална полза, проправяйки път на собствените си желания. В крайна сметка скучна и лошо платена работа например е по-добре от никаква и е по-добра основа за по-нататъшни действия от безпаричието.

Снимка: Натеш Рамасами

"Страх лозе пази.": казват, че страхът е онзи вроден инстинкт, който е помагал на първите хора да оцелеят. Страхът обаче много често напомня на други вредни неща като мързела и лакомията: също както мързелът е изродена необходимост за почивка, а лакомията - мутирал глад, биологичният инстинкт за самосъхранение може да се превърне в клетка, от която няма изход навън. Преодоляването на страха е въпрос на ежедневен тренинг: да проведеш онзи ужасен разговор с шефа, да държиш реч пред огромна публика, да седнеш и да свършиш онази плашещо сложна задача и т.н.

Има хора, които вярват, че ние сме тялото си. Други вярват, че в тялото живее душа. Което и да е вярно, добрата физическа форма е изключително важна, защото от нея зависи всичко, което правим.