Предните стълби водят към малко площадче с бит пазар, дюнерджийница и павилионче, в който продават азиатска храна в пластмасови чинии. Зад пазара има мол и зала за билиард.

Взимам винаги задните стълби, които гледат на изток и миришат на обществена тоалетна. Бездомните се подслоняват във входа на гарата, понякога спят там, а понякога се карат помежду си. Винаги минавам бързо, напоследък все заслепена от изгряващото слънце. Всеки път си мисля, че никога няма да мога да слизам по тези стълби без неприятен привкус. Не толкова заради миризмата, колкото заради всички спомени, които изплуват в съзнанието ми, минавайки оттам. Спомени за времето преди и след всеки работен ден. Спомням си как първия път едва не се изгубих на огромната гара, как след това всеки ден тичах, защото бившият ми шеф ме навикваше, ако не дойдех 5 минути по-рано на работа, как после открих, че е по-разумно да идвам в 8 вместо в 9, защото така той беше онзи, който закъснява, а не аз, и помня миналото лято, когато метрото не вървеше в продължение на 2 месеца и пътувах до работа с "пътническия" влак до Франкфурт, който, преди да излезе от Берлин, спира и на моята спирка. Помня и безбройните пъти, когато машинистите стачкуваха и затова или нямаше транспорт, или трябваше да чакаме по 20 - 30 - 40 минути, за да се натъпчем в препълнения влак, миришещ на пот и застоял въздух.