- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...

"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...