Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.