Време за предистория. Винаги съм смятала, че писането на дипломна, в случая, мастарска работа, си е скучна, суха задача, която се постарах да отложа във времето възможно най-дълго. За пореден път се самоопровергах. Да започнем с факта, че научната ми ръководителка живее в Африка и си говорим по скайп, аз обитавам жилище в Берлин, университетът се намира във Франкфурт, а аз пиша на немски за конфликти, които изживяват латиноамерикански академици (инженери, архитекти...) на немска територия, като ги интервюирам на испански и им се отплащам за отделеното време чрез частни уроци по доминикански танци. Всичко е ясно или да преговорим? За объркалите се читатели, уча интеркултурни комуникации. Интеркултурни какво или какви комуникации, не ми се задълбава повече, но фактите са си факти – лудницата е пълна! 

До момента не откривам поведенческа тенденция в отговорите на запитаните, но пък си поливам амбициите с добри дози горещо кафе. Като изключим факта, че латиноамериканските мъже действително са хронични флиртаджии, или поне изглеждат такива, сравнявани с немските си колеги, други клишета не са се потвърдили в скромния ми проект. Жените са не по-малко отзивчиви и усмихнати. 

Срещите протичат традиционно така: чакаме се на място, удобно за интервюираната жертва, все пак те оказват подкрепа на невръстната ми дипломна и съответно се старая да се съобразявам с тях, а не обратно. Поздравът е сърдечен, сякаш до вчера сме пили текила заедно, ледовете, по които принципно могат да се карат кънки на лед, в частния случай на латиноамериканците просто нямат време да се образуват. 

Самото интервю протича над чаша кафе и продължава 20-30 минути, за сметка на това, неформалният разговор, вариращ от глобална политика, университети, танци, личен живот и немска кухня продължава между 60 и 90 минути. За капак, хората си предлагат услугите да ти намерят и още доброволци за интервю, защото всеки от тях има по още няколко услужливи „амигос“. 

Съответно след срещата имам усещането, че съм обменила повече релевантна информация от очакваното, че на следващото салса-парти ще видя още едно приятелско лице и, ако не друго, тази дипломна работа ме извади от теориите, за да имам шанса да се запозная с 13 нови фасети на немската културна палитра и така да се почувствам емоционално малко по-богата.

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!