Просто кажи „Не“

сряда, декември 17, 2014 0 Коментара

"Whenever I find myself growing grim about the mouth; whenever it is a damp, drizzly November in my soul; whenever I find myself involuntarily pausing before coffin warehouses, and bringing up the rear of every funeral I meet; and especially whenever my hypos get such an upper hand of me, that it requires a strong moral principle to prevent me from deliberately stepping into the street and methodically knocking people's hats off- then, I account it high time to get to sea as soon as I can." ("Moby Dick", Herman Melville)

„Когато усетя, че бръчици от грижи се събират около устата ми; когато в душата ми е потискащ, дъждовен ноември; когато започна несъзнателно да се спирам пред погребални агенции и да припявам заедно с всяка погребална процесия, която срещна; и най-вече когато лошото настроение така ме притисне, че ми е нужна изключителна сила на волята, за да не скоча на улицата и да не започна нарочно да бутам шапките от главите на хората - именно тогава решавам, че е крайно време за пътешествие в открито море.“ („Моби Дик“, Херман Мелвил, собствен превод)



Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Или не?

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

***

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".
Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.
Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

, ,

За розите и майките

вторник, декември 16, 2014 0 Коментара

„Майката за детето е това, което е дъждът за цветята.“
Индийска поговорка


Разтворих си чадъра и ми замириса на рози. Как е възможно, излизам от берлинското метро през декември в тъмна доба, а при всяка крачка все по-натрапчиво ми мирише на рози... Ами да – мама! Тя винаги ми подарява български сапунчета с форма и аромат на роза и те стоят в почти всички шкафове, включително и в непосредствена близост до чадъра ми. Тяхната функция е по-скоро символна, отколкото практична и те отдавна са част не само от моя свят, но и присъстват в домовете на най-близките ми приятели в Германия. Някой от тях никога не са стъпвали в България, но ароматът й не им е чужд. 

Плувам из немския мрак а пред очите ми се разлиства пъстър живот, ароматен, крехък и преходен, но изящен. Такава жена е майка ми – мислеща за всички възможни нюанси на потенциалните ми настроения и подобрявайки ги предварително, просто възхитителна! Сред основните й таланти се числят омиротворяване, мотивиране и вдъхновяване на тийнейджъри през последните трийсетина години, ако това не са предпоставките за превръщане в супергерой, здраве му кажи. 

Моят личен етап на „вече съм голяма“ премина не без бодли от моя страна, но беше полят с много любов и търпение от нейна. Тя ме научи на значението на думата „отговорност“ до степен, в която собствената ми съвест приюти уроците й, и не ме подведе. Тя е Човекът, който за 25 години от съществуването ми, не повиши тон дори веднъж, за да придаде тежест на гласа си, а ми показа силата и болката на мълчанието, когато си прекрачил чувствителна граница. Тя е Прителката, с която си пиех кафето преди училище и си преглъщах сълзите, съпътстващи физическите ми или емоционални залитания. Тя е Жената, която продължава да ме учи колко отговорно, пълнокръвно и разнолико е да си представител на цветния пол и колко е важно да си сам слънцето за себе си, за да можеш да огрееш и околните. 

На днешния ден ние празнуваме рождения й ден, а всъщност, рождения НИ ден като семейство. За съжаление, не мога днес да съм при нея, за да й подаря лично розите, които заслужава, но вярвам, че ще имаме многобройни поводи за наваксване. А дотогава –  винаги мога да си отворя чадъра и в сухо време, да вдишам дълбоко и да се почувствам като Мери Попинс отново. И всичко това заради мама!
Благодаря!    


Снимка: Len Radin



„Вашият дядо Кольо(да) ви носи риба?“

вторник, декември 09, 2014 0 Коментара

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...
- България. - подсказвам му.
- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

, , ,

Да бъде светлина!

сряда, декември 03, 2014 0 Коментара

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.
Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.

Както и да е. Ето един начин за оцеляване през зимата: да си измайсториш нещо... светло! И то по различен начин светло от изкуствената светлина, която бълват лампите.

Този разбира се е купен... Но е толкова вдъхновяващ!


А ето един, правен от мен

Използвайте най-различни позиции, за да закрепите монетките
Извор на светлина, сродна със слънчевата

, ,

Абонамент за: Публикации (Atom)