И така, да си признаем, че понякога не времето, а желанието за печене е оскъдно. Тогава забъркваш някакви неща и става... ами да, може и пълна катастрофа да стане... Или да изобретиш нова рецепта... Ето една така, възникнала в момент на мързел...

 

"Знаеш ли това цвете колко е страдало, докато разцъфне?", изниква в съзнанието ми неясен спомен от интервю с баба Ванга, което съм чела преди много години. Представям си невиждащите й очи, загледани далече в нещо, невидимо за мен. Е, да е страдало, колко да е страдало?, бях си казала тогава, неразбирайки метафората.

Снимка: Björn S

Януарската мъгла ме задушава. И тази година няма сняг в Берлин. Не че се оплаквам, но снегът носи поне малко повече светлина, а без него тъмнината поглъща цялата реалност. Леденият вятър ме парализира. Дори не успява да ме прониже, защото тъмнината е изградила стена между мен и света. В такива дни разбирам как се е родила приказката за Снежната кралица. Не ти трябва сняг, за да си я представиш, трябват ти студ, тъмнина, която още с първата глътка въздух те отвлича в тесен затвор, и зима. Берлинска зима, лишена от слънце и надежда. Снежната кралица е берлинчанка по рождение: трийсетгодишна, несемейна, завинаги обезобразена от немските социални очаквания, непредвиждащи интелигентните жени да създават деца. Жена, неспособна да дава, да храни и да утешава. Виждайки я сутрин на път за работа, се чувствам като сираче, говорещо с майка си. Хем искаш да се докоснеш до нея, защото усещаш необходимостта от присъствието й, хем докосването ти причинява болка. Зимата няма какво да ти даде. Тя само отнема. Или?

Опитвам се да надмогна студа и да забавя крачка на път към къщи. Забелязали ли сте, че хората вървят по-бързо и нервно през зимата? Напразно се съпротивлявам срещу стреса, който ми носи бързото ходене. Кой ли може да се наслади на времето си при отрицателни температури? Аз не. Поставям си го за цел, но чувствам, че ще се проваля. Единственото хубаво на зимата е, че след нея идва пролетта. Отвръщам поглед от Снежната кралица.

Свеждам очи надолу към перваза на прозореца. Амарилисът ми е пораснал изведнъж. Не трябваше ли да цъфне за Коледа? До него първият нарцис също е покарал. Той пък не беше ли пролетно цвете? Дали и на тях зимата не им понася? Откъде ли взимат всичката енергия, за да растат и цъфтят въпреки тъмнината и студа? Дали и те се борят със Снежната кралица? И я побеждават, очевидно по-убедително от мен?

Зимата те кара да се завиеш с повече одеяла, също като пластовете на луковиците. Завиваш се и се кротваш, преставаш да гледаш навънка. А не престанеш ли, Снежната кралица със сила те принуждава да отвърнеш поглед от нея, защото колкото и да си търпелив и силен, колкото и енергия и гняв да таиш, тя е по-силна, защото е изконна сила на природата, неродена (стара) мома, живееща вечно. Погледът й те запраща извън пределите на поносимото, кара те да отстъпиш в страданието. Затова в крайна сметка отместваш поглед. Обръщаш го навътре, към топлото. Виждаш пъпчицата, там някъде, скрита в теб, невидима за другите. Пъпчица, която страда, но и се храни от топлината, която й даваш, за да може един ден да разцъфне.

"Satire, the general term, often emphasizes the weakness more than the weak person, and usually implies moral judgment and corrective purpose" (Dictionary.com)

Публицистът: потресен съм! За пореден път ставам свидетел на заплахите, които крие нашата професия. Неудобни, охулени, мразени и използвани, такъв е нашият кръст. Сила и безсилие кръстосват шпаги ежедневно в нашия свят, силата на информацията и словото срещу безсилието пред политически прищевки и терористичен масакър. Непобедими чрез словото, ефимерни чрез тленното, силни чрез арогантността и непобедими, благодарение на адаптивността. Ние няма да се скрием в миша дупка от страх. Ние всички сме Шарли!
 

Фанатикът: обиждаш моя Бог, значи отричаш най-съкровеното в мен. Пророкът не е карикатура, той е символ на Моя свят. Обиждайки го, ти ме предизвикваш и проявяваш насилие срещу вярата ми, а то се заплаща с кръв. Шарли трябва да умре!

Политикът: време е да се хванем с другите политически лидери под ръка и да замаршируваме тържествено по Парижките площади, защото това се очаква от нас. Кой е Шарли? Има ли значение, аз трябва да съм тук, о я, камера, слагам си тъжната маска и благодаря, че атентатът не беше в парламента....

Мюсюлманинът: ние сме жертви на злоба, отричане и агресия. Макар и да почитаме привидно един Бог с терористите, те не знаят какво е религия, изопачават словата на нашия Бог и сеят смърт и насилие. А света ни сочи с пръст с омраза без да разбира, че и за нас Бог е Любов. Страх ни е. Ние също сме Шарли...

Аз: в един свят на реална, а не само пропагандирана толерантност няма място за смърт, най-малкото под безумния предлог на религиозни различия. Религията сама по себе си е била морален стожер на поколения и е спомогнала съхраняването на много ценности, но ако според нейните закони има ситуации, в които е допустимо да отнемеш живот, значи е крайно време да я надраснем. И все пак, не всеки мюсюлманин е терорист. Малки сме и сме ограничени, до кога обществата ни ще кървят?


Ти:?

- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?

На немски думата за "опашка" всъщност означава "змия". Не се казва "чакам на опашка", ами "стоя на змия". Свързана е с формата, която групата от чакащи образува, приема я за цялост, докато българската дума "опашка" сякаш акцентира върху факта, че човек винаги е зад някого, също както опашката на животното е най-задната част от тялото. Мислейки за немската дума, чувствам, че е лъжлива, защото изпуска най-важната част от преживяването "на опашка": а именно чакането.

Чакането заема огромна част от живота на възрастния човек. Чакаш на касата в магазина, чакаш, за да си купиш билет за кино или театър, чакаш някой да напусне или да се пенсионира във фирмата, в която искаш да работиш, а в Германия, ако не получиш място в университета, чакаш и който е чакал по-дълго, има по-големи шансове да го приемат. Ако искаш по-хубава стая в общежитие, те нанасят в списъка за чакащите, както и ако искаш да дадеш детето си на детска градина, отново се записваш да чакаш. Ако искаш да правш докторантура при точно определен професор, а той има твърде много докторанти, пак чакаш някой да завърши.

Чакането често е нещо пасивно. Зависиш изцяло от други хора, течението те подмята напред - назад, усещаш, че нямаш избор. Чакането противоречи на природата ми. Не обичам да съм зависима, искам да определям сама накъде вървя. Затова невинаги чакам. В супермаркета понякога си тръгвам, защото не издържам да не върша нищо, а в университета си намирам нов професор, при когото да правя докторантура. Пък ако ще да не е най-добрият. Фактът, че нещо зависи от собствените ми действия, решения и усилия, ми дава сигурност. Знам, че постигането на целта зависи само от собствената ми сила, затова не я пестя. Типично по български виждам чакането на опашка като седене "отзад", като нещо негативно. Да, търпението не е сред моите добродетели.

Затова и за Новата година съм си поставила цели, които зависят само и единствено от мен. А дори и да са свързани с чакане (намиране на работа...), знам, че ще запълня времето на опашката с нещо креативно, ще престана да виждам масата хора пред мен и ще се концентрирам върху цел, зависеща само от усърдието на собствените ми ръце. Честита Нова година, приятели!