(След)оскарно

вторник, февруари 24, 2015 0 Коментара

Тазгодишните оскари се отличиха с много лаври за Birdman и Grand Budapest Hotel и шока, породен от факта, че Лейди Гага действително може да пее. Докато вторият филм впечатлява с разнообразие от снимачни формати, първият поставя акцента върху (почти шизофреничната) какафония в главата и душата на успешен в миналото актьор, който дерзае да излезе от собствената си комерсиална сянка, за да се наложи на Broadway като сериозен драматург. Намигваща лека ирония (GBH) в титаничен оскарски дуел срещу сатира, aла ad absurdum (BM). 

Докато хотелиерските истории могат да бъдат характеризирани като симпатични и розови (като цвета на самия хотел), борбата за значимост на и зад сцената на действие е някак общочовешка или поне в конкретния случай намирам повече релевантност в нея по субективни причини, които в рамките на личен блог мога да си позволя да опиша. Защото всички „актьори сме в театър, театър ту добър, ту малко лош“...

Да си на сцена е дрога. Доказано. От най-водещите до пристрастяване. Заставаш в центъра и си като новороден, показваш най-истинското от себе си и си най-уязвим. Сякаш си гол, а всички погледи са вперени в теб. Вече си там, не можеш да промениш това, което хората виждат, но можеш да повлияеш на начина, по който те гледат. Ако си на живо, нямаш право на грешки, освен ако не си в състояние виртуозно да ги трансформираш в предимства.

Снимка:Will Marlow
Сценична треска. Звучи като грип, но заразата е в собствените ти клетки. Никога не съм разбирала какво точно представлява тя, имала съм само пред и след сценична треска. Секундите преди да преминеш прага от ежедневното към сценичното ти аз, когато адреналинът бълбука като гейзер пред ерупция. Веднъж скочих с бънджи, усещането беше сходно. Скачаш с главата надолу и каквото дойде. Що се отнася до след сценичната такава, то представете си дете с фуния от любимия му сладолед през горещ августовски следобед. Най-после е в ръцете му, докосва върха му с език, усеща смес от разтопена сладост и в този момент топката се поклаща и пада на земятя точно в краката му. Кратък момент на удоволствие и поражение. Виждали сте сцената с треперащата детска брадичка пред избухване в сълзи, убедена съм. Хубаво, но за кратко. Или както казват германците: „In der Kürze liegt die Würze“.

Повече от терзанията на главния актьор в Birdman ме впечатли изказването на Майк (Edward Norton), виртуозен, но капризен и непредвидим актьор, който умее да бъде себе си единствено на сцената, артистичен аутизъм бих казала. Докато едни изпадат в ужас от наличието на прожектори, други могат да съществуват като личности само под такива. Интересна бездна е човешката душá.

Аз лично бях от интровертните деца, от тези, които предпочитат да яздят кози и да садят репички пред досадата да си играят със себеподобни. После, на осемгодишна възраст, започнах да танцувам, пощадена от родителски очаквания за изяви на сцена, толкова пъти чух, че никой не го изисква от мен, че чак ми стана интересно какво толкова има на тая сцена, че говорят за нея като за чудовището от Лохнес. Година по-късно разбрах – има тръпка, която или ужасява, или опиянява. Хареса ми да съм там, да съм друга и все пак същата или може би просто по-добра проекция на самата мен. Оттогава, та до ден днешен, на сцената се чувстам у дома.

Нейно Величество сцената – топос на синтезирана емоция, в която се изливаш пред другите, за да се опознаеш по-добре, било то за броени минути. Поднасяйки се като емоционален курбан си разсъблякъл егото до максимум и то зъзне и трепери от страх и студ, но когато видиш реципрочност в очите на публиката, усещаш, че енергията ви е една и си е струвало. Не заради „оскарите“, а заради омиротворението. 

Опиум за народа

събота, февруари 21, 2015 0 Коментара

Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.



В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery
Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...

Важността да бъдеш важен или манифест на възмущението

четвъртък, февруари 12, 2015 0 Коментара

- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...


Креативна икономика

събота, февруари 07, 2015 0 Коментара

"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."


"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Изкуството като пазарна стока


Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Да бъдеш или да имаш? А защо не и двете?


Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.

Кавалерът и просякът

четвъртък, февруари 05, 2015 0 Коментара

– Заповядай! – каза той и отвори пред учудено-присмехулния ми поглед вратата на колата и леко я бутна след сконфузното ми шмугване навътре. 
– Извини ироничния ми израз, но съм забравила какво е да се държат с мен... кавалерски, нали знаеш, в Германия борбата между половете е „безмилостно жестока“, там е почти обидно да приемеш подобен жест, все едно се признаваш за победена без борба и лъсваш в цялата светлина на женската слабост, която през цялото време криеш умело, основно от себе си....
– Не се притеснявай, и аз не се самозабравям, кавалерствам само при наличието на дами – каза той и се усмихна приветливо.

Март 2010, Парк-oстров „Свобода“, Пазарджик



– Заповядайте, бите шиоооон – изтананика напевно на пръв поглед добронамерен мъж на средна възраст, докато ми отваряше вратата на банката и изчакваше да внеса целия уличен студ чрез косата, чантата и замръзналите обеци и да започна процес на разтопяване в добре отопленото банково помещение някъде в северен Берлин. „Виж ти, не са ми отваряли врата от... безкрайно дълго, случва се аз да я придържам за влизащите след мен от елементарно възпитание, примерно, за да не счупя нечии нос на влизане в Карщат...“ Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че някой ми е длъжен, нито страдам от кифленски комплекс, а и след няколко години спане на разтегаем диван в студентско общежитие, не страдам и от синдрома на „Граховото зърно“. И все пак, една врата измагьоса усмивка на лицето ми. „Така и ще изляза от банката, че да може студът да запечата ухилената ми физиономия и тя да стане неотменна част от мен“ (тази теория за щастието по време на студ е на брат ми, еднолично негови са авторските права, затова и трябва да го спомена). Та изтеглих си аз парички и си разсъждавах за вратите – буквално и преносно, за всички, който съм си отворила сама, тези, които са зеели, отворени за мен, както и за всички, който ще се наложи да придържам за да влязат и други, все пак вселената е усещане за пълнота и взаймност. Приблизително. Така се бях отплесната, че не забелязах, че мъжът още е там. А той ме гледаше очакващо. Докато спекулирах дали не е поредният психопат, видях, че той ми се усмихва, отваря вратата, през която да изляза, и протяга ръка с пластмасова чашка в нея и ми се примолва...
– Шионен абенд нох и моля, пуснете някоя монета за кавалерството. 
– О, а аз си мислех, че сте „Последният мохикан“– почти проплаквам аз и разочарована дъвча устата си отвътре докато изсипвам шепа монети с физиономия, все едно раздавам жито на „Бог да прости“. 
– Хубава вечер, млада госпожо!
Кимвам. Май няма да успея да си запечатам усмивката в този момент. На нейно място остава сянка от залязло очакване. Живеем в общество, в което калаверството става разменна монета и е деградирано до просешка тояга. Жалко...

Януари 2015, Шионхаузер Алее, Северен Берлин

Снимка: Gideon