Снимка: Chinchiller92

Колко мнооого неща съм планирала само! Впечатляващо! След шест години в Германия съм способна да предвидя и менюто за бала на непланираните си внуци, все пак за всичко трябва да се помисли на време. Сигурно сте чували за немската радио-програма, в която водещите преди няколко години разиграха ковчег. А може и да не сте, българите нито умираме от нетърпение да си планираме кончината, нито ни е сладко да говорим за нея. Докато за германците това си е продължение на естеството и съответно също толкова неминуемо. Та играта сама по себе си отговаряше на критериите на медийните забавления. Като някогашните загадки по местното радио – задават ти малоумен въпрос и можеш да се ощастливиш с албум на Екстра Нина, който трябва да отидеш да си вземеш от офиса, тоест от някой гараж в квартала. Германците са над тези (и много други) неща, те мислят перспективно, все пак русите каки са мимолетна радост (славянската душа за малките неща живее), но всеки рано или късно има нужда от...дървено легло с капак да го наречем и германците планират ли планират. Защото времето лети. „И тичай, хамстере, тичай, колелото се върти!“

Къде съм аз в целия този source code? Някъде между Момо и Алиса, емоционално имам предвид, нито съм бездомна, нито пия сиропи за смаляване или обратно, основно поради липса на дистрибутори на немска територия. До степен съм господар на времето си и негова трагична жертва. Иска ми се да порасна, както на Пинокио му се иска да бъде „истинско момче“, от друга страна предпочитам да вярвам, че някой ден може съдбата на Бенджамин Батън да сполети човечеството и да започнем да стареем наобратно, на връщане към детството. Защото в противен случай или ежедневно те гонят хората със сивите костюми, или и ти се дегизираш като тях, уж да ги заблудиш, а впоследствие заблуждаваш себе си, че не си се претопил в един бързащ, мърморещ, „сериозен човек“ и така до...края, да речем.

Снимка: Russ Sanderlin

НО докато аз припиликвам с часовник в ръка като вечно закъсняващия заек при Алиса, една приятелка ме приземи обратно към земната ос с един необорим факт, сподели ми, че майка й е диагностицирана с алцхаймер. Новина, която даде повод за дисекция на ежедневните ни (ненужни) суетни. Планове имам и сега в календара до края на месец юни (не уточнявам годината). А нейното семейство вече няма да може да планира дори настоящия ден, защото не можеш да планираш и да озаптиш нещо, което не ти принадлежи. Като времето примерно. 

Снимка: DaDaAce

- Ще свариш ли малко кафе? - пита Биргит Поморин и вперва жабешкия си поглед в обецата на носа на събеседничката си.

- Да Ви приличам на барманка? - пита я тя. -  Ето Ви филтъра и кафето, кухнята е директно срещу офиса ни. Сварете си сама.

- Вие трябва да сте Мели. - казва бавно Фрау Поморин, надявайки се да започне разговор.

- Мелинда се казвам. - тросва се младата жена, без да откъсва поглед от екрана на монитора си.

Снимка: Holly & Chris Melton

Биргит Поморин раздвижва трътлестото си тяло и насочва вниманието си към стъклената кана на кафеварката. Движенията ѝ са бавни и за пореден път имам чувството, че е под влиянието на някакъв наркотик. Знам, че не е. Добре де, не знам, но ми се струва, че самата ѝ природа е такава - олицетворение на флегмата. Също като робот се придвижва към вратата, отваря я бавно, сякаш очаква някакво чудовище да я нападне в коридора и изчезва в кухнята. Чуваме я как си мърмори под носа, че кранчето на водата е твърде стегнато. При мисълта за отпуснатите ѝ торбести бицепси, които се напъват, за да пуснат водата, губя желание да обядвам.

- Очите ѝ са като блата. - шепне Мелинда. - И сякаш гледа не мен, ами нещо невидимо зад мен. Понякога се чудя, дали не е алкохоличка.

- Ама и ти добре я нареди. Сама да си вари кафе. Какво ще каже Йорг? - одобрявам аз. - Човек не би си помислил, че са ни спонсори.

- Хм, спонсори... - сумти колежката с пренебрежение. - Тя е бъкана с пари, а не знае какво да ги прави. Ама нищо чудно... Кой знае с кого е спала навремето, че да стане шефка...

Биргит Поморин е главно действащо лице, що се отнася до спонсорирането на нашите проекти. Всяка година по едно и също време идва при нас, за да обсъжда финансови въпроси с шефа. И всяка година по едно и също време се случват едни и същи неща: тя влиза, говори бавно, едни и същи клишета, спори с шефа, без да аргументира, и накрая ни дава точно толкова пари, от колкото имаме нужда, за да финансираме проектите.

И аз често пъти се питам как се е издигнала в кариерата си. Дали цял живот е била такава - подобна на жаба - или някога е била чевръста попова лъжичка, която растейки професионално, се е "развила" във влечуго? Повечето немкини - шефки приличат на нея. В сравнение с нея Меркел е принцеса от приказките. Направо да му се отще човек да има успехи в работата...

- Бих я взела да играе зомби в новия ми филм. - размечтава се Мелинда. - Може би ще ме номинират за "Оскар".

Мелинда прави късометражни филми през свободното си време. Прави също и фотопроекти с надеждата някой ден да бъдат изложени в галерия. Обикновено ги прави за без пари. Дори и да успее да събере някакви, те отиват за материали или ги дава на актьорите и моделите.

- Имам толкова много работа. - започва тя. - Лятото го снимаме, а на мен сценарият не ми е съвсем готов.

- А, ти затова ли напускаш? - смея ѝ се аз.

- Ами да... - въодушевено отговаря тя. - Имам си аз работа, за какво ми е тукашната? Крадат ми идеите, докато аз върша секретарска работа и хората очакват да им правя кафе... Затова ли съм следвала толкова години в университета? Имам си достатъчно работа, само пари ми трябват.

И двете сме се научили да се смеем на противоречието.

- Е, аз пък ще остана... - казвам ѝ. - Току-виж след десет години и аз съм станала като колежката Поморин...

- Никакви шансове. - убедена е Мелинда. - Аз няма да ти го позволя. За да станеш шефка, трябва да си родена жаба. Само глупавите хора стават шефове.