.png)
„Научи ме на кючек!“
– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...
– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?
– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности – учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.
– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.
Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...
– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...
– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.
– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.
– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.
– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.
– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...
– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!
– Нито пък аз...
 |
| Снимка: Ali Eminov |
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар