„Научи ме на кючек!“

вторник, април 28, 2015 0 Коментара

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...
– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?
– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.
– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.
Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...
– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...
– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.
– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.
– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.
– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.
– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...
– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!
– Нито пък аз...
Снимка: Ali Eminov

Работа, която си заслужава

четвъртък, април 23, 2015 0 Коментара



Снимка: Thomas Schewe
Предните стълби водят към малко площадче с бит пазар, дюнерджийница и павилионче, в който продават азиатска храна в пластмасови чинии. Зад пазара има мол и зала за билиард.
Но аз никога не използвам предните стълби. Ползвала съм ги всичко на всичко три пъти, като единият път беше денят на интервюто за работа.

Взимам винаги задните стълби, които гледат на изток и миришат на обществена тоалетна. Бездомните се подслоняват във входа на гарата, понякога спят там, а понякога се карат помежду си. Винаги минавам бързо, напоследък все заслепена от изгряващото слънце. Всеки път си мисля, че никога няма да мога да слизам по тези стълби без неприятен привкус. Не толкова заради миризмата, колкото заради всички спомени, които изплуват в съзнанието ми, минавайки оттам. Спомени за времето преди и след всеки работен ден. Спомням си как първия път едва не се изгубих на огромната гара, как след това всеки ден тичах, защото бившият ми шеф ме навикваше, ако не дойдех 5 минути по-рано на работа, как после открих, че е по-разумно да идвам в 8 вместо в 9, защото така той беше онзи, който закъснява, а не аз, и помня миналото лято, когато метрото не вървеше в продължение на 2 месеца и пътувах до работа с "пътническия" влак до Франкфурт, който, преди да излезе от Берлин, спира и на моята спирка. Помня и безбройните пъти, когато машинистите стачкуваха и затова или нямаше транспорт, или трябваше да чакаме по 20 - 30 - 40 минути, за да се натъпчем в препълнения влак, миришещ на пот и застоял въздух.

Предвид факта, че нямам кола и че работното ми място е на десетина километра от мястото, където живея, ползвам берлинския градски транспорт доста често. А част от него има навика да стачкува в най-неподходящия момент (или в най-подходящия, зависи от гледната точка). Понякога - още не съм открила системата за решаване кога - се смиляват над нас и пускат по някой друг влак, а друг път нищо не върви и човек трябва да измисли най-невероятни маршрути, за да стигне до целта си. Най-интересната част е, че при първата стачка пътниците (,които иначе плащат почти три евро за еднократно билетче) бяха възмутени, при втората, третата и четвъртата бяха разгневени, а след петата, шестата и седмата вече свикнаха. Дори репортерът на вечерните новини по националната телевизия беше прекарал цял ден в лов на възмутени пътници на централната гара във Франкфурт на Майн и така и не беше успял да намери. За сметка на това пък възмутени стачкуващи машинисти бол. По всяка телевизия ги показват и интервюират.

Не си заслужавало да работиш, казва единият. Толкова много усилия за никакви пари, казва другият. И чакаш вечно до пенсия, присъединява се третият. Аз кимам. Имам силното подозрение, че тези хора почнаха да стачкуват, откакто аз започнах тази работа и на втория работен ден започнах да си търся нова, защото тази... не си заслужаваше. Дори и шефът ми често повтаря, че малко му остава, докато "избута до пенсия". Очевидно всички са обявили война на работата. Но аз спрях да се съпротивлявам. Спрях да работя "против" и отсега нататък мисля да работя "за". За себе си. Пък колко дълго ще работя точно това, не знам още. Но знам, че всяко нещо си има край.


Да бъдеш и да (не) вярваш

събота, април 18, 2015 0 Коментара

- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...



"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...

„И хич да не ми честитите...“

понеделник, април 06, 2015 0 Коментара

Накъдето и да погледнеш – прах. Прах по рафта, прах по телевизора, прах по компютъра, даже и по мивката в банята се събира прах през седмицата. Само по мобилния ми телефон няма прах, ами пръстови отпечатъци. Улики, които издават, че съм се опитвала да избягам от офисната скука или пък съм се спотайвала от къщната работа. Следи от физическия контакт между уреда и мен.

Признавам си, откакто имам смартфон, връзката ми с интернет не е платонична. Дори напротив: чисто физическа е, няма вече никакви чувства. Нито от моя, нито пък от негова страна. Сутрин като ме събуди, го удрям, че да млъкне. После го галя по време на закуска, за да прочета всички новости по социалните мрежи. Цял ден го докосвам, приласкавам го, че да ме спаси от скуката, а вечер, когато до мен има живо човешко същество, го зарязвам някъде, където да не пречи.

Преди – когато бях още нова във фейсбук – цялото дигитално село ми честитеше рождения ден. Сега, след като си изтрих рождения ден от всички профили, дори и Гугъл не се сеща да ми измайстори специална лична честитка на началната си страница. Единствено онлайн – магазините знаят кога съм родена – не за друго, ами защото обикновено ми пращат купони с намаления по случая. Брак по сметка и туйто.


Снимка: Kyle Pearce


***

В по-голямата част от Западна Африка, най-вече сред мюсюлманското население хората не празнуват рождени дни. Датата, на която определен човек е роден, не е важна за никого. Помни я само майката и държавната институция, която издава документи за самоличност. Никой друг. Нито приятелите, нито братята и сестрите, нито другите познати и роднини някога си честитят рождените дни.

Разбира се, както е с повечето културни особености, никой не знае защо. "Защо?" е просто грешният въпрос. Фактът е просто факт и толкоз. Човек се съобразява, без да се замисля.

Често пъти и от различни хора съм чувала думите "Не искам да ми честитиш рождения ден, защото това изобщо не е празник за мен." Не че е тайна, ами просто не е от значение.

Рожденият ден е празник на отделния индивид. Може би е важен за еманципацията на отделната личност от колектива, но много лесно може да се превърне в егоистичен празник. В лъжа, празни думи, прахосани пари и време.

Толкова по-любопитен е фактът, че с напредването на новите технологии младите хора в Западна Африка изведнъж започнаха да си честитят рождените дни. Масово във фейсбук, умерено в реалния живот. А аз си скрих моя. Оставих го да се напраши, но да не хване пръстовите отпечатъци на непознати и отчуждени хора.