„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“