Тръбата на парното завиваше и завършваше в крана за пускане и спиране, оставяйки празно пространство от около 10 см до ъгъла на кухнята. Ръката ми идеално се побираше там, можех да я напъхам чак до рамото, лягайки върху твърдата ракла, в която баба ми държеше преждите. Пък за кюфтетата да не говорим. Метнах ги във въздуха, те описаха лека дъга и почти елегантно се спуснаха в процепа, известен само на мен. Тупнаха на теракотения под, издавайки глух звук и изчезнаха завинаги от Битието. Почувствах облекчение. Бях решила проблема с обяда: хем кюфтетата бяха изчезнали, хем не се беше наложило да ги ям.

Мразех кюфтета. Както и мусака, тиквички с ориз, панирани чушки, пиле фрикасе и мляко с ориз. Като цяло мразех готвено. Имаше нещо прозаично в този вид храна. Сякаш самата миризма на манджата ме променяше, опитомяваше ме някакси и ме правеше социално същество. Интуитивно се съпротивлявах, отказвайки да ям каквото и да било готвено. Баба ми жива да я оплачеш. В чудо се виждаше да ме изхранва.

- Няма да ям повече. - казвам си, прибирайки двата вида кекс в хладилника. - Не съм гладна.

Хващам прахосмукачката и се запътвам към хола. Спирам се по пътя. Може би само едно парченце от шоколадовия... По дяволите, защо вчера не дадох на гостите малко повече за из път? Сега само ще ми се мота тука... Взимам си малко парченце, нахапвам го още в коридора и пускам прахосмукачката. Знам, че започна ли да върша работа, ще забравя за изкушението в хладилника.

Обичам домашната храна. Има нещо вълшебно в нея. Сякаш самият процес на приготвяне те променя, успокоява, уравновесява. Готвенето дава усещане за сигурност. За връзка с бабите ми и прабаба ми, както и с другите отдавна умрели жени в рода ми. Когато готвя, винаги знам коя съм. И не на последно място, готвенето дава усещане за контрол над обстоятелствата и за власт да ги промениш. За възможността да „храносмелиш“ всички катаклизми, стрес и емоции, които бушут в и около теб всеки ден.

Не съм забравила за храната. Мисълта за нея ме преследва през деня. Знаех, че ако не се изяде, ще се развали. Магията ще се развали, ще трябва да я изхвърля на боклука. Затова си взех още едно парченце. И още едно. Спестовна ли съм? Кой знае... А може би съм един вид канибал. Изяждайки я, всъщност за сетен път се свързвам с онези, които отдавна са си отишли, отказвам да погреба тленните отстанки на кулинарната магия, а вместо това ги поемам в мен, където ще се възпроизведат и ще живеят. Вечно. И във вечно раздвоение.